Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 47

Гералт се намръщи, както винаги, когато се споменеше Истред. Започваше вече да му писва от постоянното прехласване на Йенефер пред гениалността на Истред. Дори и когато Истред беше прав.

— Истред е прав — продължи Йенефер, докато втриваше в бузите и клепачите си нещо, което ухаеше на люляк и касис. — Помисли сам: псевдоплъховете в каналите и шахтите, зеуглите на сметищата, плескачите в замърсените ровове и водоеми, тайенжите в реките край мелниците. Това е някаква симбиоза, не мислиш ли?

„И гхулите на гробищата, които изяждат мъртъвците на следващия ден след погребването им — помисли си Гералт, докато отмиваше сапуна от себе си. — Пълна симбиоза.“

— Да. — Магьосницата отмести шишенцата и бурканчетата. — В градовете също може да се намери работа за вещер. Мисля, че някой ден ще се установиш за постоянно в някой град, Гералт.

„По-скоро ще получа удар“ — помисли си той, но не каза нищо. Да възрази на Йенефер, означаваше да се стигне до скандал, а скандалите с Йенефер съвсем не бяха безопасни.

— Свърши ли, Гералт?

— Да.

— Излез от коритото.

Без да става, Йенефер махна небрежно с ръка и изрече заклинание. Водата от коритото, заедно с онази, която се бе разляла по пода и се стичаше от Гералт, се събра в полупрозрачно кълбо и излетя със свистене през прозореца. Чу се звучен плясък.

— Чумата да ви тръшне, гадини! — долетя сърдит вик отдолу. — Няма ли къде да си изливате пикнята? Живи да ви изядат, да пукнете дано!

Магьосницата затвори прозореца.

— По дяволите, Йен! — изкикоти се вещерът. — Можеше да я изхвърлиш по-далече!

— Можех — измърмори магьосницата. — Но не исках.

Тя взе от масата светилник и се приближи до Гералт. Бялата нощница прилепваше към тялото й и я правеше невероятно привлекателна. „Повече, отколкото ако беше гола“ — помисли си той.

— Искам да те огледам — каза тя. — Зеугълът може да те е одраскал.

— Не ме е одраскал. Щях да усетя.

— След еликсирите? Не ме разсмивай. След еликсирите не би усетил и счупване, дори и ако костта ти изскочи и се закачи за някой жив плет. А на зеугъла може да е имало всичко, от бактерии до трупоядци. И ако е така, все още има време да се противодейства. Обърни се.

Той усещаше по тялото си меката топлина на светилника и случайните докосвания на косата й.

— Изглежда, всичко е наред — каза тя. — Лягай, докато еликсирите не са те повалили. Тези смеси са дяволски опасни. Бавно се убиваш с тях.

— Принуден съм да ги взимам преди битка.

Йенефер не отговори. Седна отново пред огледалото и среса бавно черните си блестящи къдрици. Винаги решеше косите си преди лягане. Гералт смяташе това за чудачество, но обожаваше да я гледа по време на тази процедура и подозираше, че Йенефер знае това.

Изведнъж му стана много студено, а от еликсирите направо го втресе. Вратът му се схващаше, в стомаха му нещо се превъртя и му се догади. Изруга под нос и се свлече на леглото, като не откъсваше очи от Йенефер.

Някакво движение в ъгъла на стаята привлече вниманието му и той погледна нататък. Върху накриво закрепените за стената омотани с паяжини еленови рога бе кацнала малка, черна като смола птица. Беше обърнала глава настрани и гледаше Гералт с жълтото си неподвижно око.