Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 25

Вещерът го гледа безмълвно цяла минута и после рече:

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Искам — каза Трите гарги и го погледна.

— Вървя с тях, защото съм безволев голем. Защото съм буца кал, търкаляна от вятъра край пътя. Кажи ми къде да отида? И с каква цел? Тук поне са се събрали такива, с които има за какво да разговарям. Такива, които не млъкват, когато се приближа. Такива, които, дори и да не ме обичат, ми го казват в очите, а не ме замерят с камъни иззад оградите. Вървя с тях по същата причина, поради която дойдох с теб в кръчмата на салджиите. Защото ми е все едно. Няма място, към което да се стремя. Нямам цел в края на пътя си.

Трите гарги се изкашля.

— На края на всеки път има цел. Всички имат цел. Даже и ти, макар и да ти се струва, че не си като другите.

— Сега аз ще те попитам нещо.

— Питай.

— Има ли цел в края на твоя път?

— Има.

— Щастливец.

— Работата не е в щастието, Гералт. Работата е в какво вярваш и на какво се посвещаваш. Никой не може да знае това по-добре от… един вещер.

— Днес постоянно слушам приказки за призванието — въздъхна Гералт. — Призванието на Недамир е да завладее Малеор. Призванието на Ейк от Денесле е да защитава хората от драконите. Дорегарай се чувства призван да върши обратното. Йенефер, заради някои промени в организма й, не може да се отдаде на призванието си и само се лута насам-натам. По дяволите, само Секачите и джуджетата не чувстват, че имат някакво призвание, а просто искат да заграбят колкото се може повече. Може би затова толкова ме влече да съм с тях?

— Не те влече към тях, Гералт от Ривия. Не съм сляп, нито глух. Не при споменаването на техните имена посегна към кесията си на моста. Но ми се струва…

— Напразно ти се струва — прекъсна го вещерът беззлобно.

— Извинявай.

— Напразно се извиняваш.

Удържаха конете си точно навреме, за да не налетят върху спрялата колона стрелци от Цайнгорн.

— Какво е станало? — надигна се на стремената Гералт. — Защо спряха?

— Не знам. — Борх обърна глава и Вея бързо рече нещо. Изглеждаше необичайно напрегната.

— Ще отида отпред да разбера — каза вещерът.

— Остани.

— Защо?

Трите гарги замълча за момент и заби поглед в земята.

— Защо? — повтори Гералт.

— Добре, иди — каза Борх. — Може би така ще е по-добре.

— Кое ще е по-добре?

— Иди.

Мостът, свързващ двата края на пропастта, изглеждаше солиден. Беше направен от дебели дъбови стволове; поддържаше го четириъгълна опора, в която реката се разбиваше с грохот, като се покриваше с дълги лиани от пяна.

— Ей, Дерач! — извика Бохолт от каруцата. — Защо спря?

— Откъде да знам какъв е този мост?

— Защо да минаваме през него? — попита приближилият се Гиленстерн. — Нещо не ми е по вкуса да се мъкнем с каруците оттам. Ей, обущарю! Защо ни водиш оттук, а не по пътя? Нали пътят води по-нататък, на запад?

Героичният отровител от Голополе се приближи и свали шапката си от овнешка кожа. Изглеждаше много забавно — върху селската дреха беше издокаран със старомодна полуризница, изкована сигурно още по времето на крал Самбук.

— Оттук пътят е по-кратък, милостиви господарю — поясни той, обръщайки се не към канцлера, а направо към Недамир, чието лице още пазеше израза на болезнено отегчение.