Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 2

Пъпчивият бавно бръкна в пазвата на връхната си дреха, поглеждайки към касапина. Онзи кимна към събралите се. Излязоха още двамина — яки, късо подстригани. И двамата държаха тояги — от онези, с които в кланиците зашеметяват животните.

— Кой си ти — попита пъпчивият, без да измъква ръка от пазвата си, — че да ни казваш кое е редно и кое — не?

— Не е твоя работа, драги.

— Не носиш оръжие.

— Вярно е — усмихна се още по-заядливо непознатият. — Не нося.

— Това не е хубаво. — Пъпчивият измъкна от пазвата си дълъг нож. — Даже хич не е хубаво, че не носиш.

Касапинът също измъкна нож, дълъг като малка сабя. Онези двамата пристъпиха напред, вдигайки тоягите.

— Няма нужда да нося — рече непознатият, без да се помръдва от мястото си. — Моето оръжие върви подире ми.

Иззад руините с лека и уверена походка излязоха две девойки. Тълпата веднага се разпръсна, отстъпи назад и оредя.

Девойките се усмихваха, зъбите им проблясваха; бяха примижали, а между ъгълчетата на очите им и ушите им бяха татуирани широки сини ивици. Мускулите на здравите им бедра играеха под кожата от рис. Играеха и мускулите на голите им ръце над ръкавиците от броня. Зад гърбовете им, също прикрити с брони, стърчаха дръжките на саби.

Пъпчивият приклекна бавно и пусна ножа на земята.

От дупката в развалините се разнесе грохот от падащи камъни и след малко от тъмнината се подадоха две длани, които се вкопчиха в назъбения ръб на стената. Подир тях се появи и глава с бели напрашени коси, после бледо лице и ръкохватка на меч, стърчаща над рамото. Тълпата зашумя.

Приведен, белокосият издърпа от дупката странно същество, покрито с прах и омазано с кръв. Хвана го за дългата гущерова опашка и безмълвно го хвърли в краката на дебелия кмет. Той отскочи и се спъна в една отломка от стената. Не откъсваше поглед от извития птичи клюн, ципестите криле и покритите с люспи лапи, от изпъкналия подгушник, някога карминов, сега — мръсночервен, и от стъклените хлътнали очи.

— Ето го василиска — рече белокосият, докато изтупваше прахта от панталоните си. — Както се бяхме договорили. Ще благоволите ли да ми дадете моите двеста линтара? Истински линтари, плитко изсечени. Ще проверя, предупреждавам.

Кметът измъкна кесията си с треперещи ръце. Белокосият се огледа и задържа за миг поглед върху пъпчивия и лежащия в краката му нож. После се взря в мъжа с кафявата туника и жените с кожи от рис.

— Както винаги — каза той, поемайки кесията от треперещите ръце на кмета. — Заради вас си рискувам кожата за никакви пари, а през това време вие се опитвате да докопате вещите ми. Никога няма да се промените, дявол да ви вземе!

— Не сме ги докосвали — замърмори касапинът и отстъпи назад. Двамата с тоягите отдавна се бяха изгубили в тълпата. — Не сме докосвали нещата ви, господине.

— Много се радвам — усмихна се белокосият. При вида на тази усмивка, разцъфнала върху бледото лице като рана, тълпата започна бързо да се разпръсква. — И заради това, братко, и аз няма да те докосна. Иди си с мир. Само че по-бързо.

Пъпчивият отстъпваше, явно също се готвеше да се измъкне. Пъпките се открояваха грозно върху внезапно пребледнялото му лице.