Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 196

— А Каланте?

— С шепа рицари останала при реката, за да прикрият отстъплението на останалите. Разправят, че се е била като мъж, хвърляла се е като обезумяла в самия вихър на сражението. Наболи я с пики, когато налетяла върху нилфгардската пехота. Отнесли я в града, тежко ранена. Какво има в манерката, Гералт?

— Вино. Искаш ли?

— Може.

— Разказвай. Разказвай по-нататък, Лютиче. Всичко.

— Градът по принцип бил без защита, нямало кой да стои на стените. Оцелелите рицари, семействата им, велможите и кралицата… се барикадирали в двореца. Нилфгардците го превзели за нула време и магьосниците им разбили на пух и прах портата и част от стените. Не поддала само вратата на кулата, явно е била подсилена от могъщи магьосници, защото устояла на нилфгардската магия. И все пак след четири дни нилфгардците нахлули в покоите. Но не заварили никой жив. Нито един човек. Жените убили децата си, мъжете убили жените си и се самоубили с мечовете или… Какво ти е, Гералт?

— Разказвай, Лютиче.

— Или… Като Каланте… С главата надолу от балкона, от самия връх. Разправят, че е молила да я убият, но никой не искал. Тогава допълзяла до балкона и… с главата надолу. Разправят, че правили с тялото й ужасни неща… Не ми се говори за това. Какво ти е?

— Нищо. Лютиче… В Цинтра имаше… едно момиче. Внучка на Каланте, на около десет-единайсет години. Казваше се Цири. Чу ли нещо за нея?

— Не. Но в града и двореца имало страшно клане и почти никой не оцелял. А от защитниците на кулата не оживял абсолютно никой, казах ти. Повечето жени и деца от най-знатните родове били именно там.

Вещерът мълчеше.

— Тази Каланте — попита Лютичето. — Познаваше ли я?

— Познавах я.

— А момичето, за което питаш? Цири?

— И нея я познавах.

Откъм реката полъхна ветрец, развълнува водата, разлюля клоните и от тях заваляха листа. „Есен — помисли си вещерът. — Отново е есен.“

Изправи се.

— Вярваш ли в предопределението, Лютиче?

Трубадурът вдигна глава, погледна го с широко отворени очи.

— Защо питаш?

— Отговори ми.

— Ами… вярвам.

— А знаеш ли, че само предопределението не е достатъчно? Нужно е нещо повече?

— Не разбирам, Гералт.

— Не си само ти. Но е вярно. Нужно е нещо повече. Бедата е там, че аз… Аз вече никога няма да узная какво е то.

— Какво ти е, Гералт?

— Нищо, Лютиче. Сядай. Да вървим, денят си минава. Откъде да знам колко време ще ни трябва, за да намерим лодка, и то голяма. Няма да оставяме Плотка я.

— Ще се прехвърлим заедно? — зарадва се поетът.

— Да. На този бряг на реката вече няма какво да търся.

IX

— Юрга!

— Златолитке!

Тя се затича от портата, развявайки подаващите се изпод забрадката коси, спъваше се и викаше. Юрга подаде юздите на един от слугите, скочи от каруцата, понесе се срещу нея, хвана я през кръста, уверено я вдигна и я завъртя.

— Ето ме, Златолитке! Върнах се!

— Юрга!

— Върнах се! Хей, отваряйте портите! Господарят се върна! Ех, Златолитке!

Тя беше мокра и миришеше на сапун. Явно беше прала. Той я остави на земята, но тя не го пускаше — трепереща, топла.