Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 15

Бохолт замълча за момент, отпи солидна глътка от голямата дамаджана в изплетена от лоза кошница, смръкна шумно и се изкашля.

— Друг е въпросът — продължи той. — Практиката показва, че неведнъж след убиването на дракона започва веселба и клане. Стигне ли се до делбата на съкровището, ловците наскачват един срещу друг. А, Гералт? Имам ли право? Вещерю, на теб говоря.

— Знам за такива случаи — потвърди Гералт сухо.

— Знаеш, казваш? И сигурно от чужди думи, защото не съм чувал да си преследвал дракони. През дългия си живот никога не съм чувал вещери да преследват дракони. Така че ми е странно, че се появи тук.

— Наистина — процеди Кенет, наричан Дерача, най-младият от секачите. — Чудна работа. А ние…

— Чакай, Дерач — прекъсна го Бохолт. — Сега аз говоря. Впрочем, нямам намерение да произнасям дълга реч. Вещерът разбира какво имам предвид. Той ме познава и аз го познавам, досега пътищата ни не са се пресичали и сигурно ще е така и за в бъдеще. Но, забележете, момчета, ако аз, например, реша да попреча на работата на вещера или да измъкна печалбата изпод носа му, той би ме посякъл с вещерския си меч и би имал пълно право. Така ли е?

Никой не потвърди, но и не възрази. Не изглеждаше Бохолт да се нуждае от едното или от другото.

— Е, както казах, да се пътува в тълпата, е по-забавно. Един вещер също става за компания. Околността е дива и безлюдна, току-виж ни се нахвърлила някоя жиритва или вампир и ще берем ядове. А щом Гералт е наблизо, няма да имаме никакви грижи, защото това е неговата специалност. Докато драконите не са негова специалност. Имам ли право?

Отново никой не потвърди и не отрече.

— Господин Три гарги — продължи Бохолт, като подаде дамаджаната на джуджето — пътува с Гералт и това ми е достатъчно. Така че кой ни пречи, Нишчука, Дерач? Да не би Лютичето?

— Лютичето — обади се Ярпен Зигрин, подавайки дамаджаната на барда — винаги се лепи там, където става нещо интересно, и всички знаят, че нито пречи, нито помага, нито забавя колоната. Той е нещо като репей на кучешка опашка. Нали, момчета?

„Момчетата“, брадати джуджета с остри черти, се закикотиха и разтресоха бради. Лютичето отмести шапката на тила си и отпи от дамаджаната.

— Ооооох, проклетия — изстена той и си пое въздух. — Отнема ти дъха. От какво я правите, от скорпиони?

— Едно не ми харесва, Гералт — каза Дерача и пое дамаджаната от трубадура. — Това, че домъкна този магьосник. Тук скоро няма да може да се диша от магьосници.

— Вярно е — съгласи се джуджето. — Право казва Дерача. Този Дорегарай ни е нужен колкото някое свинско седло. От известно време си имаме магьосница тук, благородната Йенефер. Пфу!

— Дааа — рече Бохолт, почесвайки дебелия си врат, от който преди минута беше свалил кожения нашийник със стоманени шипове. — Магьосниците тук са в повече. Поне двама в повече, отколкото трябва. И прекалено здраво се залепиха за нашия Недамир. Вижте само — ние сме тук, под звездите, около огъня, а те, моля ви се, на топло, в кралската палатка. Вече плетат интриги четирите гъсеници — Недамир, вещицата, магьосникът и Гиленстерн. И най-лоша от всички е Йенефер. А какво замислят? Как да ни прекарат, ето какво.