Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 147

— Cead. Braenn.

— Cead, Sirssa. Va’n vort meath Eithne a?

— Neen, aefder — отговори тъмнокосата, като огледа бързо вещера. — Ess’ ae’n Sidh?

Тя се усмихна и белите й зъби блеснаха. Беше необикновено красива. Дори по човешките мерки. Гералт се почувства неуверено и глупаво, защото съзнаваше, че дриадата го оценява без никакво притеснение.

— Neen — поклати глава Браен. — Ess’ vatt’ghern, Gwynbleidd, a vaen meagh Eithne va, a’ss.

— Гвинблейд? — Красивата дриада изкриви устни. — Bloede caerme! Aen’ne caen n’wedd vort! Tess foile! Braenn zachichotała.

Браен се изкикоти.

— Какво има? — попита вещерът, който вече беше започнал да се ядосва.

— Нищо — изкикоти се отново Браен. — Нищо. Да вървим.

— Ох! — възкликна Цири. — Виж, Гералт, какви смешни къщички!

В дълбината на котловината започваше истинската Дуен Канел — „смешните къщички“, чиято форма наподобяваше огромни кълба имел, които на различна височина се прилепваха до стеблата и клоните на дърветата — както над самата земя, така и много високо, под короните. Гералт забеляза и няколко по-големи наземни съоръжения — колиби от преплетени, все още покрити с листа клони. Забеляза някакво движение в тях, но дриадите почти не се показваха навън. Бяха значително по-малко, отколкото при първото му посещение.

— Гералт — прошепна Цири. — Тези къщички са живи. Имат листа!

— Те са от живо дърво — кимна вещерът. — Именно така живеят дриадите, така строят домовете си. Една дриада никога няма да причини болка на дърво с брадва или трион. Те обичат дърветата. Но умеят да карат клоните да израстват така, че да оформят къщи.

— Чудесно! Искам да имам такава къщичка в нашия парк.

Браен се спря при една от по-големите колиби.

— Влизай, Гвинблейд. Ще изчакаш госпожа Еитне тук. Va faill, малката.

— Какво?

— Това беше прощаване, Цири. Тя каза: довиждане.

— А! Довиждане, Браен.

Влязоха. В къщата всичко примигваше като в калейдоскоп от слънчевите лъчи, промъкващи се през процепите в покрива.

— Гералт!

— Фрейксенет!

— Жив си, дявол да го вземе! — Раненият стисна зъби и се надигна от леглото, направено от хвойнови клони. В този момент видя вкопчилата се в бедрото на Гералт Цири и очите му се разшириха, а лицето му почервеня.

— Ти, малко дяволче! — извика той. — Заради теб едва не загубих живота си! Имаш късмет, че не мога да стана. Щях да ти съдера кожата от бой.

Цири се нацупи.

— Този е вторият — каза тя, смешно смръщвайки нос, — който иска да ме бие. Аз съм момиче, а момичетата не бива да се бият!

— Ще ти кажа аз на теб какво бива и какво не бива! — закашля се Фрейксенет. — Ти, проклетнице! Ервил е полудял… Изпраща кралски грамоти, целият трепери при мисълта, че баба ти ще изпрати срещу него армията си. Кой ще му повярва, че сама си избягала? Всички знаят какъв е Ервил и какво обича. Всички мислят, че той… се е напил и е направил нещо с теб, а после е заповядал да те удавят в езерото! Всеки момент ще започне война с Нилфгард, а договорът за съюз с баба ти отива по дяволите заради теб! Виждаш ли какви си ги забъркала!