Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 140

— Стига игрички — подхвърли навъсено Браен. — Да вървим.

— Сега, сега. — Вещерът се изправи и погледна дриадата отгоре надолу. — Плановете малко се променят, прекрасна моя стрелкиньо.

— Какво? — вдигна вежди Браен.

— Госпожа Еитне ще почака. Трябва да отведа момичето вкъщи. Във Верден.

Дриадата присви очи и посегна към колчана си.

— Никъде няма да ходите. Нито ти, нито тя.

— Внимавай, Браен — каза вещерът и се усмихна зловещо. — Аз не съм момчето, на което вчера си вкарала от засада една стрела в окото. Умея да се защитавам.

— Bloede arss! — изсъска тя и вдигна лъка. — Ти идваш в Дуен Канел, тя също! Не във Верден.

— Не! Не във Верден! — момичето отиде при дриадата и се притисна към слабото й бедро. — Аз съм с теб! А той нека ходи във Верден при глупавия Кистрин, ако иска!

Браен дори не я погледна. Тя не сваляше поглед от Гералт, но все пак отпусна лъка.

— Ss turd — изплю се тя в краката му. — Да! Ходи където щеш! Да видим дали ще успееш! Ще умреш, преди да се измъкнеш от Брокилон.

„Права е — помисли си Гералт. — Нямам никакви шансове. Без нея нито мога да изляза от Брокилон, нито мога да стигна до Дуен Канел. Какво да правя? Да видим, може пък да успея да убедя Еитне.“

— Е, Браен — обади се той примирително и се усмихна, — не се ядосвай, красавице. Добре, да бъде, както искаш. Да отидем заедно в Дуен Канел. При госпожа Еитне.

Дриадата промърмори нещо под нос и свали стрелата от тетивата.

— Тогава да вървим — каза тя и оправи лентата в косите си. — Изгубихме много време.

— Ооох… — простена момичето, след като пристъпи.

— Какво има?

— Нещо стана… с крака ми.

— Почакай, Браен! Хайде, сополанке, ще те взема на рамене.

Беше топла и миришеше на мокро врабче.

— Как се казваш, принцесо? Забравих.

— Цири.

— А къде са владенията ти, ако мога да попитам?

— Няма да ти кажа — промърмори тя. — Няма да ти кажа — и туйто!

— Ще го преживея. Не се върти и не ми кихай в ухото. Какво правиш в Брокилон? Изгуби ли се? Заблуди ли се?

— Как не! Никога не се губя.

— Не се върти. От Кистрин ли избяга? От замъка Настрог? Преди сватбата или след нея?

— Откъде знаеш? — Тя кихна отново.

— Много съм умен. Защо избяга точно в Брокилон? Нямаше ли някое по-безопасно място?

— Глупавият кон ме понесе насам.

— Лъжеш, принцесо. При твоята фигура можеш да се качиш най-много на котка. И то кротичка.

— Яздеше Марек. Оръженосецът на рицаря Воймир. Но в гората конят падна и си счупи крака. И се изгубихме.

— Нали каза, че никога не се губиш?

— Той се изгуби, не аз. Имаше мъгла. И се изгубихме.

„Изгубили са се — помисли си Гералт. — Горкият оръженосец на рицаря Воймир, който е имал лошия късмет да се натъкне на Браен и спътниците й. Сополанко, който сигурно още не знае какво е това жена, помага на една зеленоока сополанка да избяга, защото се е наслушал на рицарски разкази за девици, принудени да се омъжат. Помага й да избяга, за да падне повален от нащърбената стрела на дриада, която вероятно не знае какво е това мъж. Но вече умее да убива.“

— Попитах дали избяга от замъка Настрог преди сватбата, или след нея.