Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 12

— Да, но не го запомних. Имаше пропуск. Млада, красива, по свой начин, но очите й… Сещате се, господа. Човек го побиват тръпки, когато такава го погледне.

— Знаеш ли нещо за това, Лютиче? Коя може да бъде?

— Не — намръщи се бардът. — Млада, красива и такива очи… Ама че указания. Те всичките са такива. Всички, които познавам, а аз познавам много, изглеждат на не повече от двайсет и пет — трийсет години. А съм чувал, че някои от тях помнят времената, когато на мястото на днешен Новиград са се издигали борове. В края на краищата за какво са еликсирите от мандрагора? Капят си от тях и в очите, за да блестят като на обикновените жени.

— Не беше ли червенокоса? — попита вещерът.

— Не, господине — отговори десетникът. — Чернокоса.

— А конят й какъв беше на цвят? Кестеняв с бяла звездичка?

— Не, вран, като нея. Казвам ви, господа — тя ще убие дракона. Драконът е работа за магьосници. Не е по силите на хора да се справят с него.

— Интересно какво би отговорил на това Козояд — разсмя се Лютичето. — Ако имаше под ръка нещо по-силно от чемерика и вълча ягода, днес кожата на дракона щеше да се суши на голополските колове, баладата щеше да е готова, а аз нямаше да се пека тук на слънце…

— Как стана така, че Недамир не те взе със себе си? — попита Гералт и погледна накриво поета. — Нали си бил в Голополе, когато са тръгвали? Или кралят не обича хората на изкуството? Как стана така, че се печеш тук на слънце, вместо да свириш до кралското стреме?

— Това ми го спретна една млада вдовица — изрече навъсено Лютичето. — Дяволите да я вземат. Отидох да се веселя с нея, а на другия ден Недамир и останалите вече бяха отвъд реката. Взели дори онзи Козояд и разузнавачите от голополската милиция, само мен забравили. Обясних му аз на десетника, а той все своето си знае…

— Ако имаш пропуск — пускам — рече равнодушно стражът, докато пикаеше на стената на къщата на бирника. — Ако нямаш пропуск — не пускам. Такава е заповедта…

— О! — прекъсна го Трите гарги. — Момичетата се връщат с бирата.

— И не са сами — добави Лютичето, изправяйки се. — Вижте какъв кон! Същински дракон!

Откъм брезовата горичка на галоп се носеха зериканките, а между тях се движеше ездач на едър неспокоен боен жребец.

Вещерът също се изправи.

Ездачът носеше виолетов кадифен кафтан със сребърни кантове и късо наметало, обшито със самурена кожа. Изправен в седлото, той ги гледаше гордо. Гералт познаваше този тип погледи. И не си падаше по тях.

— Приветствам ви, господа. Аз съм Дорегарай — представи се ездачът и слезе бавно и с достойнство от коня. — Маестро Дорегарай, чародей.

— Маестро Гералт. Вещер.

— Маестро Лютичето. Поет.

— Борх, наричан още Трите гарги. А с моите момичета, които тъкмо вадят запушалката на бъчонката, вече се познаваш, господин Дорегарай.

— Да, точно така — изрече магьосникът, без да се усмихне. — Разменихме поклони с красивите воини-зериканки.

— Това е прекрасно. — Лютичето раздаде кожените чашки, донесени от Вея. — Пийте с нас, господин магьосник. Господин Борх, да налея ли и на десетника?

— То се знае. Ела при нас, войнико.