Читать «Врата към лятото» онлайн - страница 6

— Тогава стремежът ви не струва и пет пари. — Вдигнах чашата си. — Виждаш ли тези следи от червило? Трябва да наглеждаш по-изкъсо миячите, вместо да претърсваш клиентите си.

— Не виждам никакво червило.

— Повечето го изтрих. Но хайде да я отнесем в Съвета по здравеопазване и да ги помолим да я проверят за бактерии.

Той въздъхна.

— Имаш ли значка⁴?

— Не.

— Тогава сме квит. Аз няма да претърсвам чантата ти, а ти няма да ме водиш в Съвета по здравеопазване. А сега ако искаш още едно питие, иди на бара и пий едно… за сметка на заведението. Но не и тук.

Обърна се и си отиде.

Вдигнах рамене.

— И без това си тръгвахме.

Като минах покрай касата, той вдигна глава.

— Не се сърдим, нали?

— Тц. Възнамерявах да доведа коня си да пийне едно по-късно. Сега обаче няма да го направя.

— Както искаш! В заповедта не се споменава нищо за коне. Само още нещо — тази котка наистина ли пие джинджифилова бира?

— Четвъртата поправка, нали не си забравил?

— Не искам да видя животното, просто попитах.

— Ами — признах аз, — предпочита я смесена с малко тъмно пиво, но ако се налага, пие и чиста.

— Ще му се съсипят бъбреците. Погледни сега тук, приятел.

— Какво?

— Облегни се назад, та главата ти да е по-близо до моята. А сега погледни нагоре, към тавана над сепарето… огледалата от украсата. Знаех, че там има котка, защото я видях.

Облегнах се назад и погледнах. Таванът на кръчмата бе украсен със сума джунджурии, включително и с много огледала; сега забелязах, че част от тях бяха така замаскирани и наклонени, че касиерът да може да ги ползва като перископи, без да се налага да напуска поста си.

— Продиктувано е от необходимостта — рече с извинителен тон. — Направо ще се шашнеш, ако ти кажа какви ги вършат в онези сепарета… ако не ги държим под око. Тъжен свят.

— Амин, братко.

Излязох.

Сега вече понесох чантата за едната й дръжка; Пийт подаде главата си навън.

— Нали чу какво каза онзи мъж, Пийт. Тъжен свят.

Даже още по-лошо, след като двама приятели не могат да пийнат заедно, без някой да ги шпионира. Това решава въпроса.

— Сега? — попита Пийт.

— Щом казваш. Ако ще го правим, няма никакъв смисъл да отлагаме.

— Сега! — натърти Пийт.

— Единодушно. Ей там, отсреща е.

Секретарката в приемната на Взаимозастрахователната компания представляваше сама по себе си образец на съвършения функционален дизайн. Вместо да има аеродинамичните форми за четирикратно преодоляване на звуковата бариера, тя излагаше на показ монтирани фронтално радарни куполи и всичко останало, необходимо за изпълнение на бойната й задача. Напомних си, че когато изляза оттук тя вече ще се е превърнала в дропла, и й казах, че искам да се срещна с някой служител по продажбите.

— Моля седнете. Ще видя дали някой от старшите служители е свободен. — И преди още да успея да седна добави: — Ще ви приеме нашият мистър Пауъл. Насам, моля.

Нашият мистър Пауъл заемаше кабинет, който ме наведе на мисълта, че делата на Взаимозастрахователната не вървят никак зле. Ръкува се с влажна ръка, настани ме да седна, предложи ми цигара и се опита да вземе чантата ми. Аз не си я дадох.