Читать «Врата към лятото» онлайн - страница 4

Не бях обаче разорен.

Бръкнах в джоба си, извадих плика и го отворих. В него имаше две хартийки. Първата бе потвърден чек за повече пари, отколкото изобщо бях виждал на едно място; втората бе сертификат за акции в „Наето момиче инкорпорейтид“. Бяха малко поомачкани; не се разделях с тях, откакто ми бяха връчени.

Защо пък не?

Защо да не му легна и да отспя неприятностите си? По-приятно е, отколкото да постъпиш в Чуждестранния легион, по-чисто от самоубийство, пък и така щях да се разделя напълно със случките и хората, които ми бяха отровили живота. Тогава защо не?

Не се вълнувах чак толкова от възможността да забогатея. Е, да, бях чел „Когато спящият се събуди“ от Хърбърт Уелс — не когато застрахователните компании започнаха да раздават безплатни екземпляри, а преди това, когато си беше просто един класически роман; знаех какво можеше да донесе натрупващата се лихва и увеличената цена на акциите. Но не бях сигурен дали парите ще ми стигнат за Голямото спане и за формиране на достатъчно солиден доверителен фонд. Повече ме привличаха другите доводи: лягаш си, лека нощ, деца, и се събуждаш в друг свят. Може би много по-добър, както те убеждават застрахователните компании… а може би — по-лош. Но във всички случаи — по-различен.

Привличаше ме най-вече възможността да поспя достатъчно дълго, за да съм сигурен, че ще попадна в свят, в който Бел Даркин и Майлс Джентри, но особено Бел, няма да ги има. Ако Бел бе мъртва и погребана, можех да я забравя, да забравя какво ми бе сторила, да я изтрия от паметта си… вместо фактът, че бе само на няколко мили оттук, да гложди непрекъснато сърцето ми.

Чакайте сега да видим — колко време ще ми е необходимо? Бел бе на двайсет и три години — или поне твърдеше, че е на толкова (спомням си, че веднъж се изпусна и спомена, че помнела Рузвелт като президент). Както и да е — беше под трийсет. Ако проспя седемдесет години, отдавна ще са й разлепили некролога. Хайде да са седемдесет и пет — за по-сигурно.

Но тогава се сетих за големия прогрес в геронтологията; говореха за сто и двайсет години като за „нормална“ продължителност на човешкия живот. Може би ще се наложи да проспя сто години. Не бях сигурен дали някоя застрахователна компания ще ми предложи толкова продължителна анабиоза.

Сетне ми хрумна по-демонична идея, вдъхновена от топлото сияние на скоча. Не бе нужно да спя, докато Бел умре; напълно достатъчно и подходящо отмъщение към една жена е да си млад, когато тя е стара. Малко по-млад, та да й натъркаш носа — значи трийсет години спане стигат.

Усетих как нежна като падаща снежинка лапа докосва ръката ми.

— О-о-ще! — обяви Пийт.

— Ненаситен търбух! — отвърнах аз и отново му напълних чинийката с бира. Той ми благодари с учтиво изчакване, след което залочи отново.