Читать «Императорската перла» онлайн - страница 50

Щом съдията завърши, Куан Мин пристъпи, поклони се и поде:

— На вниманието…

— На колене! — изрева началникът на стражата и вдигна камшика над главата си.

Куан го изгледа възмутено, но коленичи покорно на каменния под пред съдийската трибуна и продължи:

— На вниманието на почитаемия съд се представя Куан Мин, търговец, и има честта да доложи, че е решил да изкара престоя си в града на джонката си, закотвена при стоварището до Западната врата.

— Ще бъде протоколирано — каза съдията Ди. И когато Куан Мин вече се бе изправил, неочаквано додаде: — Сутринта, когато ви разпитвах, не бяхте особено словоохотлив, господин Куан.

Куан погледна съдията, без да трепва, и отговори спокойно:

— Изрично ми бе наредено да бъда лаконичен, ваше превъзходителство.

— Човек може и с малко думи да се изразява точно и ясно, господин Куан. Знам къде да ви намеря, можете да си вървите.

Когато Куан зае отново мястото си сред публиката, съдията Ди огласи току-що пристигнала от столицата наредба относно издаването на документи за самоличност. Докато обясняваше новите правила и изисквания, почувства, че задухата го души. Под дебелата роба целият плуваше в пот. Канеше се да вдигне чукчето и да закрие заседанието, когато към съдийската трибуна се приближиха двама спретнато облечени мъже и коленичиха. Казаха имената си и заявиха, че държат дюкяни. Имали разпра за парче земя. Няколко зрители напуснаха залата. Сред тях съдията забеляза и господин Ян.

Той изслуша многословните обяснения на двете страни. Накрая ги отпрати с обещание да свери претенциите им с поземлените регистри. След тях напред пристъпи собственикът на стара заложна къща и подаде оплакване срещу двама бандити, които се опитали да го изнудят със сила. Последваха и други. Гражданите очевидно бяха оставили всичките си проблеми за след първите пет празнични дни от месеца. Времето течеше. Вече повечето слушатели бяха пуснали съдебната зала, включително доктор Пиен, господин Ку и господин Куан Мин. Наближаваше времето за обедния ориз. Съдията Ди се извърна към сержант Хун и му каза тихичко:

— Само небесата знаят кога ще свърши това. Ти излез и направи каквото ти казах. Ще се видим по-късно в кабинета ми.

Съдията приключваше с последния случай, но в този миг при входа на залата настана неочаквано оживление. Той вдигна с досада очи и в миг изопна рамене на стола си. Към съдийската трибуна приближаваше странна процесия.

Най-отпред вървяха трима яки на вид мъже. Дрехите им бяха разкъсани, очевидно някой не на шега ги бе пердашил. Единият държеше главата си с ръце, по раменете му течеше кръв. Вторият придържаше дясната си ръка с лявата, бледото му лице бе сгърчено от болка. Третият едва плетеше крака, притиснал с ръце корема си. Сякаш всеки момент щеше да рухне, но криво-ляво ситнеше пред госпожица Горска Теменужка, която яростно го ръгаше в гърба с прибрания си чадър. Издокарана с кафявата си куртка и панталон, тя крачеше с невъзмутимо изражение на широкото си бакърено лице. Зад нея се показа закръглено младо момиче в пищна синя роба на едри червени рози. Лявата половина на лицето й бе цялата посинена, окото й — подпухнало и затворено. Когато всички стигнаха пред съдийската трибуна, госпожица Лян изкомандва грубо тримата мъже, които тутакси паднаха на колене. Началникът на стражата изруга и пристъпи към нея, но тя безцеремонно му се сопна: