Читать «Императорската перла» онлайн - страница 40

Мъжът се озърна стреснат.

— Да, госпожице Лян — плахо отвърна той. — Моля за извинение, госпожице Лян.

Той духна веднъж-дваж наранения си пръст, вдигна пръта и дуелът продължи. Съдията Ди заобиколи борците и се качи до тезгяха. Там застина на място, вперил невярващ поглед в огромното женище, изтегнало се в едно кресло. Тази канара от плът бе опакована в куртка с къси ръкави и широки кафяви панталони от груб памучен плат като на професионалните борци. Бъчвообразната снага бе препасана с усукан червен колан точно под преливащата гръд, втори колан пристягаше големия търбух. Жената повдигна кръглото си безизразно лице към съдията и попита с продран глас:

— Какво искаш, странниче?

Съдията успя да се поокопити и отвърна дрезгаво:

— Казвам се Йен. Учител съм по бокс от столицата. Налага ми се да остана тук за няколко седмици и господин Шън Ба ме упъти към вас за помощ. Иска ми се да взема няколко ученици, колкото да изкарвам за паница ориз.

Госпожица Лян не отговори веднага. Вдигна тежката си дясна ръка и поглади косата си, опъната назад по тиквообразната й глава и събрана в малък кок на тила. През цялото време не свали изпитателния си поглед от съдията. Внезапно отсече:

— Дай си дясната ръка!

Ръката му потъна в месестия й корав юмрук. Съдията бе як човек, но неволно премига. Наложи се да събере последната си капчица сила, за да устои на сключеното около дланта му менгеме. Неочаквано тя пусна ръката му.

— Добре! — отсече жената. — Казваш значи, учител си по бокс. Каква е тази мода напоследък да носите бради и бакенбарди? — тя скочи изненадващо чевръсто на крака, заобиколи тезгяха с големи крачки, гребна с две купички от каменна делва с вино и каза непринудено: — Пийни, колега!

Забеляза, че на ръст е колкото него. Главата й сякаш започваше направо от широките обли рамене.

— А вие къде научихте занаята? — полюбопитства съдията, отпивайки от виното, което се оказа доста добро.

— Далече на север. Водех една трупа монголски боркини, нали разбираш. Преди няколко години отидохме в столицата да се покажем пред хората и Третият принц ни нае за дворцовите увеселения. Целият двор, и господата, и дамите, се трупаха да гледат турнирите на голите боркини. Е, не бяхме съвсем голи, препасвахме по една брокатена престилчица отпред. Ние сме скромни момичета — тя изпи виното си на един дъх, изплю се на пода и продължи: — Миналата година обаче министърът по обредите и ритуалите да вземе да заяви пред трона, че борбата ни била непристойна. Представяш ли си, краката ми били непристойни! И знаеш ли кой стоеше зад цялата тая работа? Придворните дамички, разбира се. Ревнуваха, място не можеха да си намерят, че мъжете им поне веднъж ще видят какво значи истинска жена. Мижави, хилави фльорци! Та на тях, ако милостивите небеса не ги бяха дарили с нос, човек нямаше да може да разбере кое им е предникът, кое дирникът. Обаче тронът разпореди принцът да ни отпрати.

— Къде са останалите жени от трупата ви?

— Върнаха се в Монголия. Аз останах, в Китай ми харесва. Третият принц ми даде цяло кюлче злато на тръгване и рече: „Като се зажениш, Горска Теменужке, не забравяй да ме поканиш.“ Точно така ми рече негово височество. „Ще подаря на младоженеца подвижна стълба, сребърна, за да може да те възкачва!“ Много обича да се занася негово височество — поклати тя огромната си глава, усмихната мечтателно.