Читать «Императорската перла» онлайн - страница 15

— Не ме докосвай, чуваш ли!

В този момент част от зида поддаде под тежестта на съдията. Той успя да запази равновесие, но изпод него върху натрошения плочник задумкаха парчета тухли. Докато опипваше за някаква опора, в ушите му отекна женски писък. Вратата се отвори, прокънтяха забързани стъпки. Съдията се хвърли в храстите до зида и извика:

— Стой не мърдай, къщата е обградена! — в този момент не можа да измисли нищо по-добро.

Явно обаче то не свърши работа. Докато се изправяше на крака сред шубраците, край портиерската къщурка пропукаха прекършени клони. Беглецът тичаше да се скрие в гората.

Съдията погледна към павилиона. През незатворената врата се виждаше част от вътрешността, осветена от мъждива свещ. Жената в черно лежеше на пода. Спъвайки се в треволяците, съдията се втурна към каменните стъпала. На входа спря. Тя лежеше по гръб, от гърдите й стърчеше дръжка на нож. Той скочи към тялото, клекна и се взря напрегнато в лицето на жената. Тя не дишаше.

— Плати ми, за да я пазя, а аз допуснах да я убият! — ядно извика той.

Очевидно се бе опитала да се отбранява, защото в дясната си ръка стискаше дълга тънка кама. Острието й бе изцапано с кръв, по пода към вратата се точеше пътечка от червени капки.

Съдията бръкна в ръкава й. Пакетът с кюлчетата липсваше. Намери само две носни кърпички и разписка с надпис „Кехлибар, от дома на почитаемия Ку Юанлян“. Съдията отново погледна застиналото бледо лице. Спомни си, че както разказваха хората, първата съпруга на Ку боледувала от години и Ку си бил взел втора, някаква млада хубавица. Това сигурно беше тя. Как е могъл този глупак да я прати самичка на такова място, за да купува скъпа антика за колекцията му! Ето че сделката се оказа клопка, заложена, за да бъде отмъкнато златото.

Съдията се изправи с въздишка и огледа голото помещение. В следващия миг сбърчи недоумяващо вежди. До единствения стол имаше бамбуков нар и това беше цялото обзавеждане. Липсваха скринове, ниши в стените и каквото и да било друго — една чаша нямаше къде да се остави. За сметка на това таванът и стените бяха прясно боядисани, на прозореца имаше яка желязна решетка. Вратата беше от нови дебели дъски, със солидно резе. Съдията поклати объркан глава, вдигна свещта и запали с нея фенера. После излезе в градината и тръгна към централната сграда.

Тъмните влажни стаи бяха съвършено празни. Не се виждаше нито стол, нито маса, никакви мебели. В централната зала с наполовина сринат таван погледът му попадна върху един надпис, издялан в ламперията. Двата големи червени йероглифа означаваха „Речната вила“. Имаше и подпис: Тун Икуан.

— Добра калиграфия — измърмори съдията и продължи из другите помещения.

В пустия коридор няколко прилепа изпърхаха до главата му, привлечени от светлината на фенера. Но с изключение на този шум и забързаните тихи стъпки на няколко огромни плъха, които побягнаха уплашени, навред цареше гробна тишина. Съдията тръгна обратно към павилиона, за да прибере двете ками. Оставаше му да слезе в селото и да нареди на местния началник на доброволната стража да отнесе в града трупа на жената. Нямаше какво да прави повече в това злокобно място. Когато излезе в градината, луната отново се бе показала. Направи една крачка и застина вцепенен. Някой се прокрадваше от другата страна на ниския зид, отделящ градината от гората. Виждаше се само една чорлава глава, която се отдалечаваше от павилиона. Явно онзи не бе чул съдията, защото ни най-малко не бързаше.