Читать «Един епизод от Мехадия» онлайн - страница 9

Неизразима печал се изобрази в лицето на той клетник-мъченик, черна меланхолия превзе ума и чувствата му, тогава когато жена му под ръка с един непознат господин яви се отпреде му и прекъсна монолога на тъжните му мисли.

— Е, мъжо, аз свърших работата — продума тя, — намерих сгодна стая, благодарение на любезността на негова милост, господи Н. Н., препоръчвам ти го.

— Добре, жено — отговори мъжът й, като си изправи наведената глава.

— Имам честта да ви се представя — сладко-вежливо продума г. Н. Н.

— Нямам честта да ви зная, нито пък желая да ви зная, господине, кой сте и откъде.

— Мъжо, що е това от тебе? Човекът ни услужи, а ти… — злобно издума жена му.

— Мужик — избъбра Н. Н., като си освободи ръката.

— Молим ви, простете слугата ви за безпокойството, което ви сторих — изрече дамата почти умолително. — Мъжът ми сега е в пароксизма на болестта си и не знае що говори.

— А, негова милост е болен, а не вий, госпожо?

— Да, господине, за него дойдох в Мехадия, да го придружа, дано се изцери.

— Ну, ще се изцери, без друго ще се изцери от тукашните води, много, много полезни води.

— На дявола водите ви! — обади се насила болний господин.

— Радвам се, че ви улесних, господа! — след тия снизходителни думи услужливий господин се поклони с една лукава подсмивка и си замина по работата.

VI

Госпожата седна при навъсения си и умислен мъж и почна да му говори с един удивително ласкав тон.

— Аз намерих — казва — на първия ред, но май скъпа, стаята е доста обширна и с два одъра. И, мъжо, каква е хубава, светла, укичена, изписана! Нека познае Мехадия коя съм! Ох, сутре като се наконтя… Мъжо, оти си толкова угрижен? Я остави настрана мисленето и хайде да се пренесем, че стана обед, па и децата огладняха; аз вече дадох мило за драго.

Но мъжът мълчеше.

— Какво правим, господа — обади се кочияшинът отзад им, — намерихте ли квартира? Аз вече не мога да чекам и, право да ви кажа, ще ви стоварям нещата на площада чрез полицията, сетне и децата ви плачат в колата.

Само при думата децата мъжът като че се пообурави от летаргията, в която беше впаднал, повдигна си главата и попита защо плачат децата.

— За вас, господине, и за госпожата ви. Моля ви, да стоварим.

— Ще стоварим, нещастний, ще стоварим — извика разлютена госпожата. — Потрай само две-три минути, не бъди такъв припрян!

Кочияшинът като че се засрами и се удали.

— Е, мъжо, какво ще речеш — подкачи пак госпожата, — стаята десет фиорина за денонощието…

— Десет фиорина за денонощието, жено, кой ги печели по толкова на ден?

— Но тук сме дошли да трошим и…

— Знам — прекъсна я мъжът, — не споря, жено, и, ако щеш, без всяка нужда и полза.

— Но аз имам нужда от чистий въздух и от местните води… аз съм болна, казват, железните води…

— Знам и него, жено, но не от местните води, но от вани, пълни с моята собствена пот, гореща пот, многогодишна пот.