Читать «Един епизод от Мехадия» онлайн - страница 8

Кой знае къде би го завлякъл разговорът, ако би келнерите от ресторантите да не дойдеха да известят на гладната публика, че обедът бе готов, часът — дванадесет, и ако не се явеше неочаквано и не го прекъсаше фуриозната му жена.

Подобно на една карающа фурия изненадейно предстана тя пред разговарящите и със спряно от злоба дихание грозно изгледа любезния си съпруг, който като че изстина на мястото си и идиотски гледаше на жена си. Той само тогава се обурави, когато събеседникът му — немецът — го попита дваж и триж: Aber was ist mit ihnen? (Какво ти стана?)

— Нихтс! — избърбори той най-сетне едва внятно. — Господине, жена ми…

— Е, мъжо — измъмра жената, — седиш и си приказваш с хората, като че това ти беше останала работата…

Отговор не последва, конците се бяха объркали съвсем.

— Имам честта, мадам! — поклоняющец се изговори немецът, но дамата нито го удостои с погледа си, тя втрещено гледаше на мъжа си.

— Мъжо, тебе питам, камо ти стаята? Ще ли чакаш още и да се мокря на дъжда, казвай!

— Хм, хм! — измънка мъжът. — Търсих, жено, навсякъде търсих — няма, не съм виновен, търси и ти и се увери.

Госпожата, без да притури нищо повече, за чудо, обърна си гърба и изхвръкна.

Мъжът отдъхна свободно към събеседника си:

— Шлехт — проговори той, — зер шлехт фрау… (Което ще рече: зла, твърде зла жена.)

— Защото е болна — отговори немецът, — нека направи няколко вани в тукашните железни води, та да видите как ще се поправи.

— Нихт кранк (не е болна) — съкрушително изпъшка господинът.

— Тогава защо я доведе?

— Тя ме доведе, не аз нея!

Немецът си повдигна раменете и издума:

— Охс! — след това той стана, поклони се вежливо и се оттегли в локантата.

— И това е истина — заговори господинът, след удалението на немеца, — да не бях охс, сир. вол, не щях да си допусна да ме води за носа и за рогата една безумна жена! — господинът тежко въздъхна.

— Знаел бих аз какво да правя — прибави той, — но дечицата ми… Ах, това е то, което ме кара да търпя и да се снишавам пред безумието на жена си. И на кого да се изповядам, да се оплача? Срам ме е вече от хората. И кой ли ще ме чуе? Защо се мъчих аз да печеля, кой ще ме оправдае? Защо живях, като нямам никаква услада в живота си, когато нито една минута не ми е простено да си разпусна душата, да си отдъхна свободно, да се порадвам от все сърце на състоянието си, да подишам чиста и непорочна семейна радост, да вкуся сладкия плод на мирния добродетелен живот! Право, гризе ме завистта, като гледам на другите, дори на най-простите хора, как си живуват със стопанките си. А защо не съм бил и аз честит като тях? Ох, дотегна ми вече!… Не, аз ще сваля от гърба си това несносно седло, та каквото ще да става; и тъй нищо добро не ми се сочи в бъдещето, та по-добре веднъж за винаги!…