Читать «Воинът на светлината — наръчник» онлайн
Паулу Коелю
Annotation
Това е сборник със сентенции и кратки разсъждения върху тях.
Паулу Коелю
Пролог
Епилог
info
Паулу Коелю
Воинът на светлината — наръчник
На С.И.Л., Карлус Идуарду Ранжел и Ан Кариер,
владеещи майсторството на строгостта и състраданието
Няма ученик по-горен от учителя си;
но всеки, след като се усъвършенства,
ще бъде като учителя си.
Пролог
— Край плажа на изток от селото има един остров, а на него — огромен храм с много камбани — казва жената.
Момчето забеляза, че е облечена в странни дрехи, а косите й са покрити с воал. Никога преди не я беше срещало.
— Виждал ли си храма? — попита тя. — Върви да го видиш и ми кажи как го намираш!
Пленено от красотата на жената, момчето отиде до мястото, което му бе посочила. Седна на пясъка и погледна хоризонта, но не видя нищо по-различно от обичайното: синьо небе и океан.
Разочаровано, то се запъти към рибарското селище, което се намираше наблизо, и там попита за острова с храма.
— А, това е било много отдавна, по времето когато моите прадеди са живели по тези места — каза един стар рибар. — Станало земетресение и островът потънал в океана. Но макар че вече не се вижда, все още се чуват камбаните на храма, когато водата ги разлюлее на дъното.
Момчето се върна на плажа и се опита да чуе камбаните. Прекара там целият следобед, но успя да долови само шума на вълните и крясъците на чайките.
Когато се стъмни, родителите му дойдоха да го приберат. На другата сутрин то пак отиде на плажа; не можеше да допусне, че една красива жена ще говори лъжи. Ако някой ден тя се появеше отново, би могло да и каже, че не е видяло острова, но е чуло камбаните на храма да бият, разлюлени от водата.
И тъй, изминаха много месеци. Жената не се появи и момчето я забрави. Бе убедено, че трябва да открие богатствата и съкровищата на потъналия храм. Ако чуе камбаните, ще разбере местонахождението му и ще извади скритите в него съкровища.
Вече не го интересуваше нито училището, нито приятелите му. Бе се превърнало в обект на шеги от страна на другите деца, които казваха: „Той вече не е като нас. Предпочита да гледа океана, защото го е страх, че ще губи в игрите.“
И всички се смееха, щом видеха момчето да седи на плажа.
Въпреки че не успяваше да чуе старите камбани на храма, момчето постепенно научаваше най-различни неща. Започна да проумява, че след като толкова дълго е слушало шумът на вълните, те вече не са в състояние да отвличат вниманието му. Скоро след това свикна и с крясъкът на чайките, с жуженето на пчелите, с вятъра, с поклащащите се листа на палмите.
Половин година след първият разговор с жената момчето вече не позволяваше никакъв шум да отвлича вниманието му, ала все още не бе чуло камбаните на потъналия храм. Идваха рибари да си поговорят с него и казваха: „Но ние ги чуваме!“ момчето обаче не успяваше. След известно време рибарите почнаха да му говорят други неща: „Ти си твърде много зает с мисълта, че трябва да чуеш камбаните, които са на дъното. Зарежи тая работа и върви да играеш с приятелчетата си! Може би само рибарите ги чуват!“
