Читать «Слуховете за мен» онлайн - страница 4

Реших да опитам.

— Ей, ей, шофьора. Знаеш ли кой съм аз?

Шофьорът надзърна в огледалото за обратно виждане и огледа лицето ми.

— Срещали ли сме се преди?

— Не. Никога.

— Тогава откъде ще те познавам?

След миг той ме заговори.

— Ти да не си някоя звезда?

— Не. Не съм звезда. Аз съм обикновен служител.

— В телевизията ли работиш?

— Не. Никога не съм стъпвал в телевизията.

Шофьорът се разсмя.

— Че тогава как искаш да те познавам?

— Прав си — кимнах аз. Спомних си за новините, които чух преди малко. Говорителят дори знаеше, че съм се отправил към Гиндза и то с такси. Явно някои ме следеше отблизо. Хвърлих поглед назад. Движението беше прекалено гъсто за да мога да установя дали някой следва именно нас. Всяка кола ми изглеждаше подозрителна.

— Струва ми се, че ни следят — рекох на шофьора. — Можеш ли да се отървеш от тях?

— Ами аз дори не знам кои са — отвърна объркано той. — Пък и цялото това движение.

— Мисля, че е онази черната лимузина. С репортерското флагче.

— Е, в такъв случай ще видя какво мога да сторя. Но ако питаш за мнението ми, май страдаш от мания за преследване.

— Всичко ми е наред — отвърнах нервно аз. — Да не вземеш да ме закараш в психиатрията.

След сума ти друсане и разтакаване по разни околни пътища най-сетне пристигнахме в Гиндза.

— Поне те отървах от черната лимузина — заоправдава се шофьора. — Надявам се, че ще бутнеш нещо отгоре.

Нямах избор. Дадох му 500 йени бакшиш.

С необичайна вежливост бях посрещнат в учреждението в Гиндза. Лично директорът изтича насреща ми, разговорът, който последва бе изпъстрен с комплименти по мой адрес. Останах изненадан — обикновено в тази компания с мен работеше един дребен чиновник. Когато приключихме и излязох да потърся кола, открих че пред вратата ме очаква същото такси. Младият шофьор проточи шия през прозореца и ме повика:

— Господине!

— А, още ли си тук? Чудесно. Закарай ме обратно в Шинджуку.

Когато седнах отзад шофьорът ми подаде обратно моите 500 йени.

— Какво, нещо не е в ред ли? — запитах го аз.

— След като слязохте, включих отново радиото и в новините започнаха да говорят за вас. Казаха, че сте попаднал на таксиджия-мошеник, който не само ви е прекарал по обиколни пътища, но ви е одрусал 500 йени отгоре за бакшиш. Дори съобщиха моето име!

— Разбирам — кимнах аз. — Нали ти казах, че ме следят.

— Както и да е. Вземете си, моля, тези проклети 500 йени.

— Не се притеснявай. Можеш да ги задържиш.

— В никакъв случай! Настоявам да си ги вземете!

— Добре, убеди ме. Все пак, ще ме закараш ли обратно в Шинджуку?

— Ами как да откажа? Нали веднага ще го съобщят по радиото.

Поехме към Шинджуку. Постепенно започнах да осъзнавам, че заговорът срещу мен е с невъобразим размах. Нима моят невидим враг е подкупил всички масмедии? Кой, по дяволите, стои зад всичко това и защо? Не ми оставаше нищо друго, освен да следвам хода на събитията, предначертани от някой друг. Докато обмислях всичко това внезапно забелязах, че в небето над нас лети хеликоптер. Носеше се ниско, в бръснещ полет над покривите.