Читать «През цялата нощ» онлайн - страница 114

— Алвира — тихо рече, — знаеш ли какво е това?

— Струва ми се, че зная. Потирът на епископ Сантори. А ти знаеш ли кое според мен е това момиченце?

Той зачака.

— Мисля, че е бебето, оставено пред вратата ти в нощта на изчезването на потира.

29.

Грейс Нунес изпрати Стелина до вратата на апартамента й. Жената я изчака да влезе вътре, после остана, докато чу, че ключът се завърта два пъти в ключалката.

— Доскоро, миличка — извика от коридора и си тръгна, сигурна, че Стелина няма да отвори на никого, освен на баща си.

В апартамента беше тихо и тъмно. Детето незабавно забеляза разликата. Без баба й жилището й се струваше чуждо и опустяло. Обиколи стаите и запали осветлението. Когато влезе в спалнята на баба си, понечи да съблече туниката си, но се спря. Баба й искаше да я види в нея и тя се надяваше, че баща й ще я заведе в болницата.

Извади сребърната чаша от торбичката и седна на ръба на леглото. Допирът до чашата й помагаше да не се чувства толкова самотна. До този момент баба й никога не бе отсъствала, когато тя се прибираше вкъщи.

В седем часа тя чу забързани стъпки в коридора пред апартамента. „Не може да е татко — помисли си. — Той никога не тича.“

Но после на вратата се заблъска.

— Стар, отвори! Отвори ми! — отчаяно извика баща й.

Веднага щом чу изщракването на ключалката, Лени натисна бравата и се втурна вътре. „Всичко беше инсценировка, капан! Трябваше да го разбера още отначало“ — помисли си той. Онзи, новият, се бе оказал ченге. Лени едва успя да се измъкне, когато осъзна какво става, но нямаше съмнение, че в момента претърсват Форт Лий, за да го открият, и че след минути ще пристигнат тук. Но трябваше да поеме риска и да мине през апартамента — фалшивите му документи и всичките му пари бяха в чантата, която следобед беше приготвил и оставил в жилището на леля си.

Той изтича в стаята си и измъкна чантата изпод леглото. Стелина го последва и застана на прага. Лени се обърна, за да я погледне, и видя, че държи в ръце потира. „Е, това е добре“ — помисли си. Искаше да го махне от тук, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Хайде, Стар, да вървим — нареди й. — Заминаваме. Не се опитвай да взимаш нищо друго, освен чашата. — Знаеше, че може би е лудост да води детето със себе си, след като го преследваше полицията, но Стелина щеше да му носи късмет — тя бе неговата щастлива звезда.

— При баба ли ще ме водиш, татко?

— Може би по-късно утре. Казах ти, хайде. Трябва да тръгваме. — Хвана я за ръката и я задърпа след себе си към коридора.

Стелина стискаше сребърната си чаша, докато се мъчеше да не изостава. Без да заключват вратата след себе си, те се затичаха надолу по стълбището — един етаж, втори, трети.

На последната площадка преди фоайето Лени рязко спря и се заслуша. „Засега нищо“ — помисли си той и изпита облекчение. Трябваше му само още минута и щяха да са в открадната кола. И после щеше да е на свобода.

Бяха по средата на фоайето, когато входната врата внезапно се отвори. Лени дръпна Стар пред себе си и се престори, че вади оръжие.