Читать «Падналите ангели» онлайн - страница 187

— Никой от нашите гости не знае, че е имало нещо нередно, и може би това е най-доброто положение. Не бихме искали някой да се чувства несигурен в британското посолство, нали така?

— По пътя насам говорихме с няколко войници и хора от персонала — каза Рафи.

— Лично аз ще поговоря с тях — отвърна Железният дук. — Когато им обясня, те ще разберат колко важно е да си държат езика зад зъбите.

Рафи не се съмняваше в това.

Уелингтън погледна към тримата.

— Касълрий ще иска да се види с вас, но това може да стане и утре. Починете си… изглеждате ужасно изморени.

Той се накани да си тръгне, но спря, защото му хрумна нещо друго.

— Трябва да се върна на конференцията, но има още нещо. Външният министър се безпокои, че един от помощниците му, Оливър Нортууд, може би е замесен в тази афера. Вярно ли е това?

Рафи се поколеба и погледна към другарите си. Лицето на Робин беше безстрастно, но пепелявите очи на Марго се мъчеха да му предадат някакво послание. Подбирайки внимателно думите си, той заговори:

— Нортууд явно е подозирал, че нещо не е наред, и дойде в Шантьой, за да проучи нещата. Навременната му намеса съществено допринесе за разкриването на заговора, неговата ръка порази граф Дьо Варен, човека, който вдъхновяваше конспираторите. За нещастие Нортууд умря от раните, които му нанесе графът.

Острият поглед на Уелингтън се впи в неговия.

— Това ли е историята?

— Това е — каза твърдо Рафи. Уелингтън кимна, после се отдалечи.

— Да си почина, е най-добрата идея, която ми е идвала от много месеци насам — каза уморено Робин. — Един месец сън ще ми дойде добре като начало.

— Ти, мошенико, няма да се върнеш в онази отвратителна малка дупка, която наричаш дом — изрече укорително Марго. — Вземам те при мене, за да бъдеш гледан, както се полага.

Робин й метна крива усмивка.

— Подчинявам се на вашата върховна воля.

С внезапна, пробождаща болка Рафи почувства как връзката между тях тримата потрепва и се разпада. Той отново беше останал отвън.

С несигурно изражение на лицето Марго запита Рафи дали не иска да дойде у нея заедно с тях. Той отклони предложението, каза, че има да праща съобщение до Шантьой, да пише доклад до Люсиен и хиляди други неща.

Както си беше обещал, не беше казал нито една дума, не беше направил нито един жест, който да наведе Робин на мисълта, че той и Марго са били нещо повече от приятели. Веднъж вече бе разбил живота й; не искаше да го стори за втори път.

Марго го погледна за миг и в очите й той прочете някакво неопределимо чувство. Със сигурност не беше болка. После тя се обърна и си тръгна, прегърнала Робин.

Да ги гледа как се отдалечават двамата заедно, беше най-тежкото, което някога Рафи бе правил.

Една карета на посолството отвеждаше Рафи към хотел „Мир“. Докато колелата й трополяха по улиците, той почувства някаква странна отпадналост, която обгръщаше всичко с изключение на сърцето му; сякаш някой го режеше на парченца с тъп нож.