Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 264

Бяха така прехласнати от чутото, че можех да бъда убеден в пълното им спечелване за нещата с по-висока и правилна кауза.

Към утрото, точно когато говорех с Младия орел, дойде един пратеник от страна на апаческите вождове, които бяхме изпратили до Долината на пещерата, и доложи, че пристигнали там благополучно и надвили с изненада част от пазачите на конете; с другата част щели да се справят след зазоряване. Това беше доста незадоволително. В по-раншните войнствени времена навярно никой нямаше да прояви склонност да предаде подобна половин новина. Не сметнах за нужно наистина да оскърбя с упрек пратеника, ала Младия орел разбра, че не съм доволен. Той попита, когато бяхме останали насаме:

— Бих желал да ти донеса някоя по-добра новина. Позволяваш ли?

— Благодаря — отклоних аз. — За подобна куриерска езда тук има други, които в друго отношение не можем да употребим.

— Куриерска езда? Аз не се каня да яздя!

— Как иначе?

— Да летя!

— А-а! Наистина ли? — попитах изненадан.

— Това действително би било крайно изгодно, но опасността!

— Няма такава! — усмихна се той.

— Дори и така да е! Не ми се рискува все пак да ти разреша!

— В такъв случай само ще питам: Забранено ли ми е?

— Забранено? Не. Ти сам си си господар!

— Благодаря ти! И още нещо, отнасящо се до летящия орел: В Домът на смъртта ти обеща да ми дадеш четирите медицини веднага щом те помоля. Мога ли да ти го напомня?

— Да. Искаш да ги имаш?

— Нуждаеш ли се още от тях?

— Не. За мен те си свършиха работата.

— За мен още не. Аз трябва да бъда мъжът, който да върне медицините, отнети ни от теб.

— Ще ги имаш!

— Още сега?

— Още сега! Ела с мен до жилището ми в Замъка! Тръгнахме нагоре веднага, макар да беше още тъмно. Взех там амулетите и му ги дадох. Той си ги окачи на врата.

— Благодаря ти! — каза. — Мога ли да ги дам на вождовете, когато си поискам?

— Изцяло от теб зависи!

— Да им ги покажа само временно?

— И това! Въпросът ти ми подсказва, че са ти известни намеренията ми, и няма да сториш нищо, което е в разрез с тях. Спокоен съм.

— Тогава имам още едно желание. Трябва да видиш колко леко и колко сигурно и безопасно е летенето, когато човек притежава надежден апарат. Придружи ме, моля те, до моята кула!

Съгласих се. Тръгнахме нагоре. Когато стигнахме, аз останах в подножието на кулата. Седнах на една пейка, а той се качи на платформата. На изток започна леко да просветлява. След още няколко минути плъзнаха светли ивици и на юг. Лежащият под нас ландшафт стана видим и погледна пробуждащо нагоре към мен. В този миг чух над себе си леко бръмчене.

— Сега! Идвам! — прозвуча отгоре гласът на моя млад приятел.

Вдигнах поглед. Птицата се появи. Тя направи един скок от платформата на кулата във въздушния океан. Размаха няколко пъти криле. После започна да се плъзга, да планира — надолу и нагоре, надясно и наляво, изцяло по волята на Младия орел. Той седеше на удобната седалка между двете тела и насочваше самолета си като някой сигурно вървящ, изключително послушен кон. Плъзна се няколко пъти в завои и осморки пред мен и после викна: