Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 266

— Докъде?

— До Долината на пещерата.

— Как стоят нещата там?

— Пазачите на конете са пленени до един. Още днес ще ги докарат тук заедно с конете. Входът на пещерата е задръстен и барикадиран по такъв начин с довлечени скали, че никой от затрупаните не е в състояние да излезе оттам. С очите си го видях. Те могат да бъдат спасени само тук отгоре. Кога ще повелиш, Тателах Сатах, да прелетя три пъти около планината и да потърся ключа за Планината на кралските гробове?

— Днес — отговори запитаният.

— Благодаря ти! Това ще стане точно по обяд, когато слънцето стои над нашите глави. Но аз не мога да отида сам горе. Трябва да има още някой с мен, иначе докато търся ключа, орелът ще ми отлети.

При тези думи той се огледа сред нас, видя Вакон да стои наблизо с други вождове и продължи, обръщайки се към него:

— Да се полети с мен там нагоре е дръзновеност, която нямам право да изискам от някой, който не ми я предлага доброволно. Ашта, дъщеря ти, ме помоли да я взема със себе си. Разрешаваш ли?

Вакон го изгледа в лицето с дълъг, много сериозен поглед и отговори:

— Ти си дързък! Знаеш ли какво искаш от мен?

— Да — отговори Младия орел също така сериозно.

— Известни ли са ти последиците, ако тя се присъедини към теб в този полет?

— Известни са ми. Ашта ще трябва да стане моя жена.

— А знаеш ли нейната цена? Известна ли ти е големината на дара, който искаш?

Младия орел свъси леко вежди и отговори:

— Щях ли да си пожелая този дар, ако не можех да оценя неговата стойност? Аз по-малко достоен ли съм от нея?

По красивото лице на Вакон премина усмивка и той отговори с висок глас, така че всички да чуят:

— Ти си първият "винету" и ти ще научиш своя народ да лети. Ти ще станеш велик, прославен вожд. Разрешавам моето дете да те придружи в небесата!

Високо ликуване се разнесе наоколо. Младия орел посегна към теловете на апарата си, размаха криле, издигна се донякъде и викна надолу:

— Благодарим ти — тя и аз. Ще отида да я взема за полета. Преди туй обаче имам да кажа две-три думи на вождовете, които са наши пленници.

Той се изкачи още нагоре, обиколи под всеобщото удивление три пъти плаца, снижи се отново със завои и достигна земята точно пред амвона, на който седеше Киктахан Шонка със своите съюзници. На гърдите си носеше четирите амулета, които му бях дал. Те веднага ги видяха и Токайхун му викна:

— Нашите медицини!… Дай ги тук!… Който ги задържа е крадец!

— Да, това са вашите медицини — отговори Младия орел. — Ние не сме ги откраднали, а само ги взехме на съхранение. Над вас ще се проведе съд, на който ще се реши по какъв начин ще бъдат унищожени ведно с вас. Олд Шетърхенд ви ги взе. Той ми позволи да ви ги върна. Но ние ви опознахме като лъжци, разбойници и убийци, и аз отново ги вземам със себе си!

— Уф, уф! Уф, уф! — извикаха те изплашено и протегнаха ръце към него.

Той обаче не им обърна внимание. Полетя отново, обиколи пак три пъти плаца и изчезна после зад Планината на медицината, за да се спусне на своята стражева кула.

Точно по обед се появи отново със своята годеница Ашта на седалката до себе си. Наоколо стояха хиляди и гледаха нагоре към него, изпълнени с очакване. Сърцата потръпваха от безогледната дързост на младата, красива, неустрашима двойка. Той прелетя в широк кръг и уверено държане първо предписаните три пъти около планината. После се издигна стръмно и високо нагоре към острия връх, за да се приземи в подножието на скалната игла. Самият той остана седнал да държи апарата в своя власт. Ашта обаче слезе. Видяхме го въпреки значителната височина. Тя изчезна. След известно време се върна и отново се качи. Огромната птица се отдели от скалите, започна да планира в завои все по-надолу и по-надолу, полетя пак три пъти над нашия плац и кацна после отново на същата точка на коларския път, където веднъж вече бе стояла. Ние се намирахме в най-голямо напрежение и побързахме към него.