Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 262

— Спасени! — извика той, разпознавайки двамата. — Спасени! Това са водачите! Щом те са отървали живота, значи и Пида, синът ми, не е мъртъв!

Не отговорих, бутнах ги към него и се отдалечих да обсъдя с Олд Шуърхенд спасителната операция, защото в негово подчинение се намираха работниците, от които се нуждаехме. Тези хора вече не мислеха за размирици. Лесно склониха да слязат в пещерата и да прокопаят път през срутилите се маси. Тук електрическата светлина се оказа от голяма полза. С помощта на наличните кабели бе прокарана съвсем удобно в ходника, така че мъждивите и пушещи факли станаха напълно излишни. Работата започна. Беше много трудна и не безопасна. Касаеше се да се отстрани огромна скална маса. За какво време щеше да стане това възможно, не можеше да се каже; трябваше да се чака. Тателах Сатах също слиза на няколко пъти в пещерата лично да наглежда работата. Но иначе предпочиташе да си седи кротко на своя амвон, откъдето можеше да обзира и наблюдава всичко. Най-интересно му бе да слуша от седалището си съвсем ясно всяка дума, изговаряна от неприятелските вождове. Беше слушал през цялото време и се канеше още дълго да слуша. Тук той не само надникваше зад кулисите на всичко премълчано, но добиваше и ясна представа за въздействието, което катастрофата бе оказала на всеки един от тези хора.

Херцле получи много работа. Тя се подготвяше заедно с Ашта, Колма Пуши и другите червени приятелки за посрещането на спасените. От тях сигурно мнозина бяха ранени. Би трябвало да се държи сметка дори за мъртви. Трябваше да бъде утолен и гладът. Имаше да се помисли за много неща и много неща да се свършат. Не след дълго всички налични жени на Маунт Винету бяха въвлечени в оживена дейност. Мъжете също нямаха право да почиват. Ние не можехме наистина да ускорим спасението на застрашените, защото то си вървеше по своя сигурен, спокоен път, но трябваше да вземем решение за съдбата на четири хиляди души, да се грижим за подслона и прехраната им, и по възможност да ги превърнем от врагове в приятели. Тази метаморфоза на враговете в приятели впрочем вече беше в много добър ход — не само при подчинените, но и много повече горе при началниците. Забелязах го за своя радост, когато отидох веднъж тази нощ при Олд Шуърхенд и Апаначка, увлечени в разговор със синовете си. Идването ми изглежда най-напред ги смути, ала Олд Шуърхенд бързо преодоля това чувство и каза:

— Хубаво, че идвате точно сега, мистър Шетърхенд, когато имаме миг на спокойствие. Тъкмо обсъждахме дали ви дължим едно открито признание, или не. Аз съм на мнение, че ви го дължим. На вас и на чудесния Тателах Сатах, комуто толкова много мъка и ядове причинихме. Съжаляваме много. Кажете му го, моля ви!

— Да, кажете му го, моля ви! — додаде Апаначка. — Ние на драго сърце сме готови да оправим нещата. Тая работа с гигантския паметник беше една голяма заблуда от наша страна! Вашите лекции оказаха голямо, дълбоко въздействие. А каквото въпреки това бе останало от тази заблуда, то бе сметено, когато видяхме творението си да изчезва внезапно в земята. И признаваме, бяхме си го заслужили! Вярно, това е един горчив урок. Нашите синове го заплатиха с една солидна част от своето артистично самочувствие, а що се отнася до нас, двама бащи, изразходвахме за тая работа суми, които не са незначителни, и които за съжаление трябва да разглеждаме като изгубени…!