Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 260

После хиляди гласове отново се надигнаха. Съединиха се във врява, реване и крещене, което звучеше, сякаш цялата тая огромна тълпа внезапно бе обезумяла. Никой не искаше да остане на мястото си. Всичко живо се юрна да излезе от долината. Та нали катаклизмът можеше да се повтори и да продължи да се разпространява. Нашите вождове също бяха се смъкнали набързо от амвона и се съвещаваха припряно какво да правят или разпоредят. Само трима останахме горе, именно Тателах Сатах, Херцле и аз. Старият шаман помоли:

— Не давай никой да се качи! Нека само ние тримата чуем какво ще се говори отсреща на другия амвон.

— Не ние тримата, а само вие двамата — отговорих аз. — Сега нямам време да подслушвам. Въпросът е да се спаси каквото все още е възможно да се спаси!

Пратих Инчуинта и Паперман до Замъка да донесат факли. Аз пък потърсих Олд Шуърхенд и инженера, за да питам дали е възможно да пуснат отново електрическо осветление. Те обещаха да го сторят — електрически кабел и осветителни тела имало предостатъчно. После възложих на шестима от дванайсетте апачески главатари да препуснат въпреки нощния мрак с хората си към Долината на пещерата и възможно най-бързо да ми докладват как стоят нещата там. И едва го бях сторил, опасността наближи в нов облик. Водопадът вече не изчезваше напълно в дълбините. Срутилата се земна и скална маса бе засипала оттока и водата сега се покачваше във възникналата огромна дупка все по-високо и по-високо. Нямаше да мине много и тя щеше да наводни долината след което вече нямаше да е възможно да се спасят оттук затрупаните в пещерата хора. За щастие нещата не стигнаха толкова далеч. Мощта на водата бе по-голяма от тежестта на земните маси. Покачващите се талази, за които изглеждаше, че се канят да образуват езеро, започнаха да мелят, да се въртят и гъргорят. Бяха си намерили нов път. Образува се главозамайващо въртяща се фуния, която изчезна с водата в глъбините и повече не се появи.

От Замъка дойдоха Инчуинта и Паперман. Носеха исканите факли. Взех към двамата споменати още неколцина благонадеждни винетуси и слязох с тях незабелязано от другите в ходника, излизащ под амвона, факлите бяха запалени не още отвън, а едва вътре. Сетне последвахме водещите надолу стъпала. Видяхме, че трусът бе стигнал дотук. От стените и тавана на ходника бяха нападали камъни — толкова повече, колкото по-нататък отивахме. Често бяха толкова много, че трябваше да ги разчистваме, за да можем да продължим пътя си. Ето защо напредвахме бавно. Там, където нашият ходник излизаше на другия, водещ към пасифлорното помещение, нещата изглеждаха доста зле. Към струпаните от нас сталактити, се бе добавило голямо количество друг камънак, така че се нуждаехме от близо час, докато си прокараме свободен път. Оттук поехме към мястото, където тесният път се съединяваше с широкия, излизащ зад водопада, следователно към точката, където бях забелязал на потона първата пукнатина и роненето на скалата. То беше затрупано, напълно затрупано; не можехме да отидем чак до него. Затова пък видяхме две персони, които седяха една до друга на земята и не се помръднаха, когато наближихме. Край тях се търкаляше половин факла. Бяха двамата избягали шамани, марширували през пещерата начело на четирите хиляди неприятели. Те не се раздвижиха и едва ни познаха. Ужасът и изживения смъртен страх бяха им объркали разума. Гледаха пред себе си вторачено, изпълнени със страх, и ние с много мъка ги накарахме да проговорят. Костваше ни много време и големи усилия да сглобим от обърканите им отговори какво се бе случило. След като оставили конете под надзор в долината, навлезли пеша в пещерата. Тъй като имали време, напредвали бавно. Когато катаклизмът настъпил, намирали се точно при края на широкия ездитен път, за щастие не в центъра, а до периферията на района на разрушението. Преминала силна въздушна вълна, която угасила всички факли. Стените затреперили, земята се затресла, таванът запращял. Много, мнозина били ранени от срутващите се камъни. Настъпила страшна паника. Хората ударили на бяг. Но накъде? Едните напирали напред, другите — назад. Всичко живо крещяло и ревяло. Един-друг се събаряли. Въртели се и се тъпчели едни-други.