Читать «Дивачката» онлайн - страница 2

— Винаги ли е такава?

— Понякога разпознава само Кемал. Живее в свой собствен свят. — Госпожа Мадисън кимна към ъгъла, откъдето един млад индиец с шарен тюрбан ги наблюдаваше мълчаливо. Когато двамата английски благородници насочиха погледи към него, той скръсти ръце пред гърдите си и се поклони, но остана безмълвен също като Мериъл.

Госпожа Мадисън обясни шепнешком:

— Той е евнух. Бил е пазач в харем. Махараджата му заповяда да придружи лейди Мериъл до Камбей. Но тъй като тя не искаше да се раздели с него, решихме да дойде с нас в Англия.

Лорд Еймуърт бе потресен. Не успя да каже нито дума и се остави на лорд Греъм да го заведе в дневната.

— Мили Боже! Каква трагедия! Тя бе толкова умно и мило дете! Родителите й я обожаваха и трепереха над нея. Може би… може би някой ден ще възвърне разсъдъка си.

— Вече изминаха две години от смъртта на родителите й и почти цяла, откакто е сред англичани. Досега би трябвало да има поне някои признаци за възстановяване. — Лицето на Греъм бе също пребледняло. — Може би в някоя психиатрична клиника…

— Никога! — избухна Еймуърт. — Не можем да я пъхнем в някаква отвратителна лудница! Ще я настаним в Уорфийлд. Ще намерим сред роднините ни някоя мила и добра вдовица, която ще се грижи за нея. Ако й осигурим щастлив дом, където да се чувства в безопасност, тя може би ще се оправи.

Греъм поклати глава, но не възрази. Като офицер бе виждал много хора с помрачен разсъдък и знаеше, че лудостта се проявява в различни форми. Една от тях бе пълното отчуждение от света и хората. Съмняваше се, че лейди Мериъл Греъм, единственото дете на петия граф Греъм, някога ще се възстанови. Но Еймуърт беше прав. Длъжни бяха да й осигурят спокоен и охолен живот. Това бе най-малкото, което близките й можеха да направят за нея.

Когато слуховете за малката наследница плъзнаха, всички се удивляваха как по чудо се е спасило това дете. И съжаляваха за това, което го бе сполетяло.

Толкова жалко наистина.

Глава 1

Доминик Ренборн се събуди с ужасно главоболие. Невидим барабан неуморно тътнеше в главата му. Не биваше да пие толкова много на боксовия мач миналата вечер. Сега през целия ден щеше да си плаща.

Постепенно осъзна обаче, че тътенът не е само в главата му. Къде, по дяволите, се бе дянал Клемънт? О, да! Замина за провинцията, за да навести болната си майка! Истинско безобразие!

Добре знаеше, че мъчителното главоболие няма да стихне скоро. Провеси крака от леглото и се огледа намръщено. От наклона на слънчевите лъчи си личеше, че бе превалило пладне. А той все още бе облечен със снощните бричове и риза. Поне бе успял да смъкне сакото и ботушите, преди да се просне на леглото.

Прозина се и се затътри към дневната. Надяваше се майката на Клемънт скоро да оздравее, защото навсякъде цареше пълен хаос и ако камериерът му не се завърнеше до ден-два, щеше да бъде принуден да си потърси чистачка.

Отвори вратата на дневната и застина на прага. Отсреща го гледаше двойникът му.

Или по-точно — безупречно облеченото негово копие. Почувства се така, сякаш го заляха с кофа ледена вода.