Читать «Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)» онлайн - страница 59

И наистина се оказа прав. Мисис Клапъртън, с мрежа на грижливо накъдрената си платинена коса, с грижливо поддържаното си от масажи и диети тяло, облечено в хубав спортен костюм, се появи през вратата откъм бара с целеустремения вид на жена, която винаги е имала всичко, което може да се купи с пари.

Тя каза:

— Джон? О! Добро утро, мосю Поаро — виждали ли сте Джон?

— Той е на дясната палуба, мадам. Дали да…

Тя го спря с движение на ръката:

— Ще поседна тук за малко. — С царствен маниер тя се настани в креслото срещу него. От разстояние тя изглеждаше на около двадесет и осем години. Сега, въпреки грижливо положения грим на лицето и деликатно оскубаните вежди, тя не изглеждаше на действителните си четиридесет и девет, а на петдесет и пет години. Очите й бяха с непоколебим бледосин цвят и с мънички зеници.

— Съжалявам, че не ви видях снощи на вечеря — каза тя. — Морето беше малко неспокойно, разбира се…

— Precisement — изрече Поаро прочувствено.

— За щастие аз съм отличен моряк — продължи мисис Клапъртън. — Казвам за щастие, защото при слабото ми сърце морската болест вероятно щеше да ме довърши.

— Имате слабо сърце, мадам?

— Да, трябва да бъда много предпазлива. Не бива да се преуморявам! Всички специалисти твърдят това! — Мисис Клапъртън премина на винаги вълнуващата — за нея — тема за здравето си. — Джон, милият, полага непрестанно страхотни усилия да ме предпазва от преумора. Аз живея така интензивно, ако разбирате какво искам да кажа, мосю Поаро.

— Да, да.

— Той винаги ми казва: „Опитай се да живееш по-кротко, Аделин“. Но аз не мога. Животът трябва да се живее. Всъщност аз се изтощих още като момиче по време на войната. Моята болница — чували сте за моята болница, нали? Разбира се, там имах сестри и домакинки, но въпреки това — фактически аз движех всичко. — Мисис Клапъртън въздъхна.

— Вашата жизненост е превъзходна, уважаема мадам — каза Поаро малко механично като човек, който отговаря така, както се очаква от него.

Мисис Клапъртън се разсмя като момиче.

— Всички ми казват колко съм млада! Това е абсурдно. Никога не се опитвам да се преструвам нито ден по-млада от четирийсет и три години — продължи тя с леко кокетлива прямота — обаче на много хора това не им се вярва. „Толкова си жива, Аделин“ — казват ми те. Но всъщност, мосю Поаро, какъв може да е човек, ако не жив?

— Мъртъв — отвърна Поаро.

Мисис Клапъртън се намръщи. Този отговор не беше по вкуса й. Този човек, реши тя, се опитва да бъде забавен. Тя се изправи и рече хладно:

— Трябва да намеря Джон.

Като минаваше през вратата, изпусна чантата си. Тя се отвори и съдържанието й се разпиля наоколо. Поаро се спусна галантно да й помогне. След няколко минути разните червила, тоалетни чантички, табакера, запалка и други дреболийки бяха събрани. Мисис Клапъртън поблагодари учтиво, а после излезе на палубата и каза:

— Джон…

Полковник Клапъртън беше увлечен в разговор с мис Хендърсън. Той веднага се обърна и се запъти да посрещне съпругата си. Наведе се покровителствено над нея. Нейният шезлонг — дали е на подходящо място? Няма ли да е по-добре, ако…? Обноските му бяха галантни и изпълнени с нежна загриженост. Една наистина обожавана съпруга, разглезвана от обожаващия я съпруг.