Читать «Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)» онлайн - страница 36

— Стана така, както се опасявах. Някаква дама посетила мистър Уд с миниатюрите преди половин час. Тя се представила от името на мис Елизабет Пен. Той се възхитил от миниатюрите и платил веднага за тях.

— Преди половин час? Преди да пристигнем тук?

Поаро се усмихна доста загадъчно.

— Тези автобуси са наистина бързи, но един бърз автомобил, да кажем от Манкхамптън, може да пристигне тук най-малко цял час преди тях.

— Какво ще правим сега?

— Добрият Хейстингс — винаги е толкова практичен. Ще уведомим полицията, ще направим всичко, за да помогнем на мис Дюрант и — да, мисля, че е неотложно — ще поговорим с мистър Бейкър Уд.

Осъществихме тази програма. Клетата Мери Дюрант беше ужасно разстроена, боеше се, че леля й ще я обвини, задето е изгубила миниатюрите.

— Което тя вероятно ще направи — отбеляза Поаро, когато се упътихме към хотел „Сийсайд“, където беше отседнал мистър Уд. — И с пълно право. Как може да остави ценни предмети за петстотин лири в куфара си и да отиде на обед! Но независимо от всичко, mon ami, около този случай има едно-две любопитни неща. Това куриерско куфарче например — защо е трябвало да бъде насилено?

— За да се откраднат миниатюрите.

— Това не е ли чиста глупост? Да допуснем, че нашият крадец се занимава с багажа по обедно време под предлог, че иска да вземе своя куфар. Сигурно е много по-лесно да отвориш куфара, да прехвърлиш куриерското куфарче, без да го отваряш, в своя куфар и да офейкаш, вместо да хабиш време да насилваш ключалката.

— Трябвало да се увери, че миниатюрите са вътре.

Видът на Поаро не издаваше особена убеденост, но тъй като вече ни въвеждаха в апартамента на мистър Уд, нямахме време за повече разговори по въпроса.

Мистър Бейкър Уд не ми хареса още от пръв поглед.

Той беше едър и грубоват мъж, прекалено наконтен и с голям брилянтен пръстен. Поведението му беше шумно и арогантно.

Разбира се, той не установил нищо подозрително. На какво основание? Жената казала, че миниатюрите са у нея. При това много хубави екземпляри! Записал ли е номерата на банкнотите? Не, не е. И кой е впрочем мистър… ъ-ъ-ъ… Поаро, за да идва да му задава такива въпроси?

— Няма да ви питам нищо повече, мосю, с изключение на едно нещо. Описанието на жената, която ви посети. Беше ли тя млада и хубава?

— Не, сър, не беше. Определено. Беше висока жена на средна възраст, с прошарена коса, лице, покрито с петна, и наболи мустачки. Като русалка ли? Ами, и таз добра!

— Поаро! — извиках аз, като се разделихме с мистър Уд. — Мустачки. Чухте ли добре?

— Имам си собствени уши, благодаря, Хейстингс!

— Но какъв крайно противен тип.

— Няма изискани маниери, това е вярно.

— Така или иначе, трябва да заловим крадеца — забелязах аз. — Можем да го идентифицираме.

— Вие сте страшно наивен, Хейстингс. Не знаете ли, че съществува нещо, наречено „алиби“?

— Смятате, че той има алиби?

Поаро неочаквано отвърна:

— Искрено се надявам да е така.

— Бедата с вас е — казах аз, — че винаги предпочитате трудните неща.

— Много правилно, mon ami. Аз не обичам — как го казвате вие — да си трая!