Читать «Доводите на разума» онлайн - страница 146

За щастие, макар и доста сковаващо, посещението им бе много кратко, и след като вратата след тях се затвори, всички постепенно си възвърнаха непринудеността и доброто настроение. Всички, с изключение на Ан. От ума й не излизаше споменът за начина, по който бе приета визитката, както и изумлението на капитан Уентуърт — във вида му имаше много повече изненада, отколкото благодарност, и не склонност да приеме поканата, а по-скоро вежливо отбелязване на жеста. Ан го познаваше твърде добре и видя презрението в неговия поглед, затова не смееше да вярва, че той би приел подобен жест от тяхна страна като опит за примирение след някогашната им арогантност. Ан помръкна. След като баща й и сестра й си отидоха, той извади картичката и я гледа известно време с вид на дълбоко замислен човек.

— Представи си само, Елизабет да покани всички! — обади се Мери с висок и много ясен шепот. — Не ми е чудно, че капитан Уентуърт е толкова щастлив! Нали виждаш, просто не може да откъсне поглед от визитката.

Ан улови погледа му и забеляза как лицето му потъмня, а устните му бяха готови да дадат израз на презрението, което изпитваше, но той побърза да се извърне, за да не може Ан да види или чуе нещо, което още повече би я разстроило.

Компанията се раздели — господата си имаха едни занимания, дамите — други, и този ден не можаха повече да се видят. От все сърце й се молиха да остане за обяд и до края на деня, но тя толкова дълго бе потискала напрежението си, че усещаше как силите й се изчерпват, затова непременно трябваше да се прибере вкъщи — там поне бе сигурна, че никой няма да я заговори.

След като обеща да прекара следващата сутрин у тях, Ан увенча изтощението си с изнурително ходене пеша до Камден Плейс, където трябваше да прекара вечерта най-вече в слушане на разговора между сър Уолтър и Елизабет, посветен на трескавата подготовка за утрешните гости, многократното изброяване на поканените и непрестанно бликащите идеи за характера на украсите, които щяха да превърнат събирането във възможно най-изтънченото събиране в Бат. През цялото време дълбоко в душата си Ан усещаше да я гложди въпросът дали ще присъства и капитан Уентуърт. Сър Уолтър и Елизабет смятаха посещението му за повече от сигурно, но сърцето на Ан се разяждаше от съмнение и тревога, които не я оставяха дори за миг. През повечето време си мислеше, че ще дойде, защото бе учтиво да дойде, но в този случай тя не виждаше заради какво точно трябва да се чувства длъжен и да прояви подобно внимание, и ако успяваше да открие все пак някаква причина, това неизбежно предизвикваше у нея предположения за наличие у него на чувства от много по-различен характер.