Читать «Доводите на разума» онлайн - страница 147

Ан се откъсна от мрачните мисли, породени от бездънната й тревога един-единствен път тази вечер, за да осведоми мисис Клей, че са я видели заедно с мистър Елиът три часа след предполагаемото му заминаване. Ан се бе надявала, както се оказа, съвсем напразно, че мисис Клей ще й каже нещо по този въпрос, затова и се реши да го спомене. Стори й се, че по лицето на въпросната дама премина сянка на вина, докато я слушаше. Това изражение беше твърде нетрайно и се стопи само след миг, но Ан остана с впечатление, че е успяла да проникне в мислите й — може би двамата с мистър Елиът се бяха съюзили в своите машинации или той я бе принудил по някакъв начина да му се подчинява и тя трябваше да изслушва неговите инструкции (разговорът им бе продължил поне половин час) и да промени малко собствените си намерения спрямо сър Уолтър. Мисис Клей изрече съвсем естествено следващата реплика:

— О, божичко, ами че точно така беше. Представете си само, мис Елиът, колко се изненадах, когато на улица „Бат“ срещнах съвсем случайно мистър Елиът. Никога не съм била толкова изненадана. Той се върна и повървя малко с мен в обратна посока до магазина за обувки. Не могъл да тръгне за Торнбъри, но забравих по каква причина, защото много бързах и сигурно не съм го слушала внимателно, затова и мога да кажа само, че чух за намерението му да се върне навреме. Попита ме кога най-рано ще можете да го приемете утре. Все говореше за утре — „утре“ това, „утре“ онова, и очевидно аз също съм се заразила от неговото „утре“, защото веднага щом се върнах и научих за утрешното събиране, както и за увеличаването на гостите, всичко ми се изпари от главата и бях съвсем забравила, че сме се видели с мистър Елиът.

Глава 23

Бе изминал само един ден от разговора на Ан с мисис Смит, а умът й бе завладян от нещо съвсем друго и делата на мистър Елиът я интересуваха само в едно-единствено отношение. На следващата сутрин отново трябваше да отложи посещението си на Ривърс Стрийт. Бе обещала на семейство Масгроув да прекара у тях времето до обяд и след като за нея беше въпрос на чест да удържи на думата си, главата на мистър Елиът, също като на красивата Шехеразада, можеше да остане на раменете му още един ден.

Въпреки обещанието си не успя да отиде навреме, защото навън валеше. На Ан й стана мъчно за мисис Смит, тъй като при дъжд болките й се усилваха и Ан й съчувстваше от цялата си душа. Най-после дъждът спря и можеше да се излезе. Когато стигна до Уайт Харт и се отправи към стаите на приятелите си, по шума установи, че е дошла доста късно и не е първата гостенка там. Мисис Масгроув разговаряше с мисис Крофт, а капитан Харвил — с Уентуърт; след малко научи, че Мери и Хенриета едва изчакали небето да се проясни и побързали да излязат, но нямало да се бавят, и изрично поръчали на мисис Масгроув да задържи Ан, докато се върнат. Не й оставаше друго, освен да седне кротко и поне външно да запази спокойствие, докато вътрешно продължаваше да се разкъсва от същите терзания, които непрекъснато бе прехвърляла през ума си цяла сутрин. Нямаше време за губене, трябваше да предприеме нещо. Миг след това тя бе изцяло потопена в щастието на своята мъка — или може би в мъката на своето щастие. Малко след като тя влезе в стаята, капитан Уентуърт каза: