Читать «Доводите на разума» онлайн - страница 113

— Много съм ви задължена — отговори тя — но няма да тръгна с тях, каретата не събира толкова хора. Ще си отида пеша, предпочитам да се поразходя.

— Но навън вали!

— Е, съвсем малко. За мен няма никакво значение. Той помълча и след малко каза:

— Макар че пристигнах едва вчера, вече съм си създал някои удобства в Бат, нали виждате — той посочи новия си чадър. — Бих искал да се възползвате от него, ако така или иначе сте решили да се върнете пеша, макар че, според мене, би било много по-разумно, ако ми позволите да ви извикам файтон.

Тя отново изрази признателността си, но отклони предложението му и повтори, че засега дъждът просто ръми. После добави:

— А и очаквам мистър Елиът, сигурна съм, че скоро ще се появи.

Едва успя да изрече тези думи, когато в залата влезе мистър Елиът. Капитан Уентуърт много добре си го спомняше — това бе същият мъж, който бе застанал на стъпалата в Лайм и бе изразил нямото си възхищение от Ан, докато тя минаваше покрай него. Различаваше се само по осанката, самочувствието и отношението към Ан, от което ясно личеше, че се чувства като неин роднина и приятел. Той влезе забързан, в желанието си да я открие, без да забелязва никой друг, сякаш бе преизпълнен от мисълта за нея. Помоли за извинение, че се е забавил и изрази съжалението си, че я е накарал да чака. Изгаряше от нетърпение да я заведе в къщи и не би искал да губи нито миг, защото дъждът можел да се усили. Двамата тръгнаха, тя го хвана под ръка, успя да хвърли към капитана поглед, в който се четеше нежност и смущение, отрони едно кратко „Довиждане“ и след миг си беше вече отишла.

Дамите от компанията на капитан Уентуърт заприказваха за тях веднага, щом ги изгубиха от погледа си.

— Струва ми се, че мистър Елиът не е безразличен към братовчедка си.

— О, никак даже, личи съвсем ясно. Човек може да си представи как ще се развият нещата. Той е неизменно с тях, дори може да се каже, че почти живее у тях. Какъв красив мъж!

— Да и мис Аткинсън, която се случила веднъж на обяд с него у семейство Уолис, казва, че е най-симпатичният мъж, с когото някога е разговаряла.

— Според мене тази Ан Елиът е много хубава, ако я погледне човек отблизо. Не че е редно да го кажа, но мога да си призная, че я харесвам много повече от сестра й.

— О, и аз също.

— И аз. И сравнение не може да става между двете, но всички мъже са луди по мис Елиът. Ан е твърде нежна за техния вкус.

Ан би се чувствала особено задължена на братовчед си, ако не бе произнесъл дума до Камден Плейс. Никога преди не бе полагала толкова усилия да го слуша, макар че той проявяваше към нея огромно внимание и загриженост и темите, за които говореше, винаги бяха събуждали интереса й — той се изказваше топло, справедливо, ласкаво и с възхищение за лейди Ръсел и изрази някои особено проницателни догадки по адрес на мисис Клей. В този момент обаче тя не можеше да мисли за никой друг, освен за капитан Уентуърт. Не разбираше какви са чувствата му сега, не знаеше дали го измъчва горчиво разочарование и не би могла да се успокои, докато не изясни — за себе си тези неща.