Читать «Доводите на разума» онлайн - страница 114

Надяваше се, че след малко ще успее да разсъди по-мъдро и по-точно, но уви! — засега никак не се чувстваше помъдряла.

Имаше още нещо, което бе от особено значение за нея — трябваше да разбере колко време ще остане в Бат. Самият той не каза нищо по въпроса, поне тя не успяваше да си спомни. Напълно вероятно бе просто да е минавал оттук на път за другаде, но по-вероятно беше да е отседнал временно в града. И тъй като в Бат всеки можеше да срещне всекиго, съществуваше огромна вероятност той и лейди Ръсел да се видят някой път. Какво щеше да стане тогава?

Налагаше се да каже на лейди Ръсел, че Луиза Масгроув ще се омъжи за капитан Бенуик. Не й беше никак лесно да си представи изненадата на лейди Ръсел, но вече беше съвсем възможно да попаднат някъде в обща компания и тя отново би проявила предубеждението си към капитана, тъй като не беше в течение на нещата.

На следващата сутрин Ан отново излезе на разходка със своята приятелка и в продължение на час непрекъснато бе нащрек, от страх да не би да го срещнат. Най-после, когато се връщаха по Пълтни Стрийт, тя успя да зърне фигурата му на десния тротоар и то от такова разстояние, което й даваше възможност да го проследи с очи почти през цялата улица. Около него имаше много мъже и някои от тях вървяха в същата посока, но нямаше начин Ан да го е сбъркал с някого. Тя неволно погледна към лейди Ръсел, макар че не мислеше, че приятелката й ще успее да го познае толкова бързо. Не, Ан не допускаше лейди Ръсел да го види, преди да са се оказали почти един срещу друг, но все пак от време на време я поглеждаше с тревога и когато наближи мигът да се срещнат, просто не посмя да вдигне поглед към нея (а и знаеше, че изражението на лицето й съвсем не е подходящо за гледане от чужди очи в този момент), но осъзнаваше с цялото си същество, че лейди Ръсел е обърнала глава в същата посока и го наблюдава напрегнато. Ан не разбираше с какво толкова Уентуърт е привлякъл погледа на лейди Ръсел, че тя го гледа като омагьосана, сякаш й беше невъзможно да откъсне очи от него, но предполагаше, че е изненадана и сигурно иска да разбере как са му се отразили тези осем или девет години. Въпреки активната служба и неблагоприятния климат на множество далечни страни той не бе изгубил нищо от своята красота.

Най-после лейди Ръсел извърна глава. „Какво ли ще каже сега?“, помисли си Ан.

— Може би се питаш — каза лейди Ръсел — какво гледах толкова време — търсех едни завеси, за които онази вечер ми разправяха лейди Алиша и мисис Франкланд. Описаха ми завеси за гостна в една от къщите откъм другата страна на улицата — според тях били най-красивите в цял Бат, но не можах да си спомня номера на къщата и се опитах да разбера коя ли може да е. Не можах обаче да видя нищо, което да отговаря на тяхното описание.