Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 47

Поаро попита:

— Стаята с пианото не е ли до гостната?

— Да. Свирих там известно време, до… до това, което се случи.

— Какво точно чухте?

— О! Далечен шум от обръщане на мебели горе. А след това един кошмарен вик. — Той отново сви юмруци. — Като душа в ада. Господи, какъв ужас!

Джонсън се поинтересува:

— Сам ли бяхте в стаята с пианото?

— А? Не, жена ми беше с мен. Беше дошла от гостната. Ние… ние се качихме горе с другите. — После добави бързо и нервно: — Нали не искате да ви описвам гледката там?

Полковник Джонсън отговори:

— Не, няма нужда. Благодаря ви, господин Лий, нямаме повече въпроси. Навярно не можете да ни кажете кой ще е искал да убие баща ви?

Дейвид Лий изрече думите си, като че ли без да се замисли много:

— Според мен — доста хора! Но не мога да ви кажа кой конкретно.

Излезе бързо, почти затръшвайки вратата след себе си. Полковник Джонсън едва успя да прочисти гърлото си, когато вратата се отвори и в стаята влезе Хилда Лий.

XIII

Еркюл Поаро я изгледа с интерес. Беше длъжен да признае, че съпругите на братята Лий представляваха интересен материал за изучаване. Интелигентността и грациозността на Лидия, закачливото поведение на Магдалин, а сега — усещането за солидна сила, което се излъчваше от Хилда. Тя беше, забеляза той, по-млада отколкото старомодната й прическа и облеклото й я правеха да изглежда. Косите й бяха кестеняви, а кафявите й очи искряха от доброта. Беше симпатична жена.

Полковник Джонсън говореше с най-любезния си тон:

— … голямо бреме за всички вас — казваше той. — От съпруга ви, госпожо Лий, разбрах, че за пръв път сте в Горстън Хол?

Тя кимна.

— Познавахте ли преди това вашия свекър?

Хилда отвърна с приятния си глас:

— Не. Ние се оженихме малко след като Дейвид напуснал дома си. Той никога не е искал да има нещо общо със семейството си. До този момент не бях се срещала с нито един от тях.

— Как стана така, че дойдохте тук?

— Моят свекър изпратил писмо до Дейвид. В него споменал за напредналата си възраст и желанието си да събере всичките си деца за Коледа.

— И вашият съпруг прие поканата?

Хилда отвърна:

— Боя се, че той прие по мое настояване. Аз… аз не оцених правилно ситуацията.

Поаро се намеси с въпрос:

— Ще бъдете ли така любезна да обясните малко повече, мадам? Струва ми се, че вие можете да ни кажете нещо ценно.

Тя веднага се извърна към него:

— Тогава още не бях виждала моя свекър и не знаех истинските му мотиви. Предположих, че е стар и самотен и че наистина иска да се сдобри с децата си.

— А какъв е бил истинският му мотив според вас, мадам?

Жената се поколеба за миг, после бавно изрече:

— За мен няма съмнение, никакво съмнение, че всъщност моят свекър съвсем не е искал помирение, а да разпали вражда.

— По какъв начин?

Хилда отвърна тихо:

— Беше му забавно да дразни най-низките инстинкти на човешката природа. У него имаше — как да се изразя? — нещо дяволско. Искаше да противопостави всеки от семейството на останалите.