Читать «Певците на времето» онлайн - страница 179

— Не бих казал — неохотно отвърна той.

Но Малкия не го слушаше.

— Да, да! — възкликна Костенурката, следейки с едно око нимфата, която тръгна из залата. — Сега не е моментът да обсъждаме тези подробности. Подходяща планета без съмнение ще се намери, щом веднъж се завърнем в нашето време — което, разбира се, трябва да е след изчезването на предишната ни Майка, както се досещате.

— Естествено — съгласи се Крейк и внезапно се намръщи. — Не, не се досещам — каза той. — Защо трябва да е след това?

Костенурката изграчи удивено.

— Защото не може да има две снасящи майки едновременно. Това е абсурд!

— Но ако спрем точно преди изчезването, може би бихме могли да го предотвратим!

— Това не трябва да става! — изсъска гневно Малкия. — Каква полза? Няма да можем да направим нищо! Не можем да попречим на Ш’шрейн да откраднат планетата! Айодите няма да се намесят втори път и ще бъдем безпомощни пред техните ужасни оръжия. И сигурно ще загина — но, което е по-важното, животът на бъдещата Майка ще бъде изложен на опасност!

— Защо да не опитаме все пак? — рязко каза Крейк, подръпвайки гневно брадата си.

— Не бива! Помисли, капитан Крейк! — продължи настоятелно Костенурката. — Да предположим, че въпреки всичко успеем да опазим старата Майка от Ш’шрейн. В такъв случай каква стойност ще има този документ, който е толкова ценен за вас? Никаква, Крейк! Той не би бил валиден за старата Майка. Не би означавал нищо; вие, хората, ще си останете в предишното положение. — Той млъкна и гордо обърна поглед към нимфата, която се бе отправила към изхода. Малкия тръгна след нея. — И най-лошото, аз няма да бъда Съпругът!

— Ето, виждаш ли, всичко се оправи — каза Муун Бъндиран на своя капитан.

— Според теб всичко е наред? — попита Крейк. Той се позамисли и се предаде. — Да, струва ми се. Не съм чувал лъжа от устата на Костенурка — засмя се капитанът. — Но не съвсем. Трябва да убедим Малкия да не създава своята нова планета на Майката в нашата Слънчева система. Смятам, че ще ни бъдат по-добри съседи, ако са по-далеч.

— Може би си прав — замислено отвърна тя, изучавайки лицето му. — Едно само остана неуредено, Франсис. Надявам се, няма да си помислиш, че съм прекалено пряма.

Той премигна насреща й, когато тя стана и се приближи. Понечи да възрази срещу своеволното й напускане на вахтата, после се отказа — в края на краищата, ако уредите на състоянието на кораба сигнализираха за нещо нередно, щяха да ги чуят и предприемат необходимото.

— Франсис — каза тя и хвана ръката му, — ето, това е. Знам, че ме смяташ за дете. Е, може и да е така. Но вече не съм онова момиченце, което бях. И запомни, Франсис, няма да бъда дете още дълго.

info

Информация за текста

Frederik Pohl, Jack Williamson

The Singers of Time, 1991

Източник: http://sfbg.us

Редакция: Mandor, 2009 (#)

Издание:

Фредерик Пол, Джак Уилямсън. Певците на времето

ИК „Галактика“, Варна, 1995

Библиотека Галактика №119

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

ISBN: 954–418–076–1

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1019]