Читать «Певците на времето» онлайн - страница 171

— Вероятно на аудиенцията ще присъствувам само аз — изрече той с треперещ глас. — Вие ще останете тук и ще чакате нареждания.

След това заедно с нимфата се отправиха към свещените покои на Майката.

Времето минаваше.

Никой не идваше при тях, само дузина костенурчета прецапаха до края на езерото и ги зяпнаха. После се появи една нимфа, сгълча ги и ги отведе. На Муун Бъндиран й стана топло — след толкова време, прекарано в мразовития външен свят. Отвратителната миризма на сяра като че се разсея, или тя просто бе вече привикнала с нея.

— Какво мислиш, че става, Франсис? — прошепна Муун.

Той спря да протяга врат в усилието си да надникне в палатката.

— Ще разберем — обеща й.

Твърде неопределено обещание, помисли си Муун, но се утеши с факта, че Трейл си мърмореше тихо и доволно до нея. Тавърът не проявяваше никакво любопитство, докато Муун и капитанът се стараеха да разберат какво се крие зад всяко движение, което долавяха откъм палатката. Виждаха се фигури — Малкия, застанал с високо вдигнати лакти в позата на преклонение, и някакви други непознати силуети. И макар да чуваха приглушените крясъци и гърления грак, долитащи откъм светая светих на Майката, те не разбираха смисъла им. Все още никой не идваше; само няколкото нимфи, които се мотаеха край палатката и разговаряха помежду си, от време на време ги удостояваха с едноок поглед.

Зад тънката платнена стена се мярна нова фигура с неясни очертания.

— Това Майката ли е? — прошепна Муун и я посочи.

Крейк подръпна брадата си.

— Възможно е — отвърна той. С изключение на издутия корем, фигурата не се отличаваше по ръст от останалите нимфи. Но черупката й бе жълтеникава, обезцветена и напукана от времето. — Изглежда животът й не е бил лек. Сигурно. Да станеш майка на цяла една раса не е лесна работа… Но ми се ще Малкия вече да излиза.

— А на мен ми се ще да знам колко е часът — каза Муун. — Обзалагам се, че Сю-линг вече се тревожи за нас.

Франсис Крейк я погледна изненадано, после се засмя.

— Да, наистина. Аз също се безпокоя.

Тя сложи ръка върху неговата.

— О, Крейк! — успокои го тя. — Нали чу какво каза Трейл? Няма причини за безпокойство.

— Наистина ли? — подигравателно се изсмя той. — Да не се безпокоим дори за това дали няма да ни изхвърлят оттук или пък дали няма да им скимне да ни дадат на бебетата си за вечеря?

— О, Франсис! — укори го девойката. — Как можа да го кажеш! Няма да направят такова нещо! Както и да е; не си ли спомняш, че Малкия и Върховния Буревестник ни дадоха думата си, че когато се върнем, нещата ще се променят към по-добро?

На Крейк не му достигна кураж да поясни, че Върховния Буревестник вече никъде няма да се връща. Но не можа да се сдържи да не каже все пак:

— Спомням си го прекрасно, Муун. Но да видим какво ще научим от Малкия за сегашното ни положение. — Тя сви рамене, сякаш нищо не бе в състояние да наруши обзелото я спокойствие. — Но дори да успеем да се измъкнем оттук с всичко, което иска той — какво от това? Все още сме на хиляди години от нашето време, не е ли така?