Читать «Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци» онлайн - страница 47

— Какво ще правим? — попита Бил, докато разстроен оглеждаше настъпващата армия. Никой не отговори.

Предните части на Чингиз хан се приближаваха върху бронирани якове. Виждаха се щръкнали копия и всякакви други оръжия. Някои от конниците бяха закачили барабани, които блъскаха с неистово усърдие, докато други, не по-малко неистови и зловещи на вид музиканти, надуваха тръби и свирки. Разтеглена покрай брега на Тибър, армията се простираше докъдето стигаше поглед. Римските легионери имаха решителен, но малко изнервен вид, като на хора, които са били въвлечени в неприятности против волята им. Тук-там предните редици отстъпваха бавно пред тези крякащи дяволи и техните коне, якове и камили, странни оръжия и неистова жажда за палежи и убийства.

— Не е честно! — оплака се Дърк. — Чингиз хан дори не е от този исторически период. Кой е допуснал хуните тук?

— Това — отвърна Сплок — не е толкова важно, колкото какво ще правим с тях.

— Някакви предложения? — попита Дърк.

— Остави ме да помисля — рече Сплок. — Или по-точно, тъй като мислите се носят със скоростта на светлината, нека ги гледам, докато се менят.

— Е, и? — подкани го Дърк.

— Хрумна ми една идея — рече Сплок. — Шансът е малък, но може и да успеем. Капитане, задръжте ги колкото се може по-дълго. Бил, ела с мен.

— А аз какво да правя? — попита мрънът Илирия с пискливо гласче. — Мен забравихте ли ме вече?

— Разбира се, че не сме те забравили — отвърна Бил, който едва сега си даде сметка, че наистина я бяха забравили. — Дръж се за капитана и му хвърляй по едно око. Ние веднага се връщаме. Е, надявам се. — Той подозрително изгледа Сплок. — Къде отиваме всъщност?

— Нали ти казах — да спасяваме Земята.

Сплок улови Бил за ръката, а с другата ръка завъртя едно копче на пулта върху колана си. Разнесе се гръмотевичен тътнеж, следван от многобройни светкавици. Бил дори не успя да зяпне. Изведнъж почувства, че времето и пространството се разтварят около него. Смразяващ вятър го удари в лицето и го повдигна с такава мощ, каквато можеше да притежава единствено Вятърът на времето.

След известно време, прекарано сред вихрушки, ослепителни проблясъци и неприятни миризми, Бил откри, че стои върху безлюдна равнина или може би пустиня. Имаше кафяв цвят и изглежда се състоеше предимно от чакъл и редки едри камъни за комичен ефект. До него стоеше Сплок и разглеждаше малка карта, която бе извадил от чантичката на колана си.

— Това трябва да е мястото — рече той и помръдна с уши. — Освен ако картата не е от друго време. Можеш ли да си сигурен, при толкова много хронологични линии…

Зад гърбовете им прокънтя оглушителна кихавица. Бил подскочи във въздуха и се извъртя, посягайки към оръжията, които все още нямаше.

Сплок, както бе характерно за хората с повечко интелект, се обърна бавно.

— Това е само една камила — обясни Сплок.

— Да бе, камила — подвикна Бил. — Как не се сетих. Що не ми каза по-рано?