Читать «Черни рози» онлайн - страница 18

Джеф Дорсо беше в залата като помощник на защитника му. Кери го познаваше бегло. През последвалите десетина години си бе изградил солидна репутация на адвокат, но тя самата не бе заставала като обвинител срещу него.

Стигна до изрезката, описваща произнасянето на присъдата. Тя съдържаше цитат от Скип Риърдън: „Не съм виновен за смъртта на съпругата си. Никога не съм я наранявал с нищо. Баща й, доктор Чарлс Смит, е лъжец. Заклевам се пред Бога и пред съда, че е лъжец.“

Макар че от камината лъхаше топлина, Кери потрепери.

15.

Всички знаеха, че Джейсън Арнът е получил солидно наследство. Или поне така си мислеха. Живееше в Алпайн от петнайсет години, след като купи старото имение на семейство Холидей — огромна къща с двайсет стаи, кацнала на един хребет с изглед към красивия парк.

Джейсън наскоро бе прехвърлил петдесетте; бе среден на ръст, с оредяла кестенява коса, безцветни очи и стегната фигура. Пътуваше много, намекваше за инвестиции в Ориента и обичаше красивите неща. Домът му беше радост за окото с пъстрите персийски килими, старинните мебели, скъпите картини и изящните творения на изкуството. Превъзходен домакин, Джейсън забавляваше щедро гостите си и получаваше покани от светските лъвове, от техните приближени и от онези, които се опитваха да блеснат — всъщност от богатите.

Ерудиран и духовит, Джейсън твърдеше, че има връзка с фамилията Астор от Англия. Но повечето хора смятаха, че това е плод на въображението му. Знаеха, че е колоритен, малко загадъчен и страшно очарователен.

Не им беше известно обаче, че Джейсън е крадец. Никой не схващаше, че буквално всички къщи, които посещаваше, след известно време биваха ограбвани от някой, владеещ безотказен метод да се справя с алармени инсталации. Единственият принцип на Джейсън бе да може да пренесе безпроблемно плячката си. Предпочиташе картини, скулптури, бижута и гоблени. Само няколко пъти в дългата си кариера беше опразвал изцяло жилищата. В подобни случаи използваше сложна система за прикритие и съмнителни личности, които товареха камиона, потулен в гаража на къщата скривалище в едно затънтено кътче на планината Катскил.

Там той беше съвсем друг човек и съседите му, живеещи на мили от него, го приемаха като отшелник. Никой друг, освен чистачката и от време на време някой техник не беше прекрачвал прага на планинското му убежище, а и те не си даваха сметка за стойността на вещите в него. Ако къщата му в Алпайн беше изящна, вилата в Катскил бе смайваща, защото там Джейсън пазеше онези крадени неща, с които не можеше да се раздели. Всяка мебел, всяка вещ бе истинско съкровище. На стената в столовата висеше Фредерик Ремингтън — точно над бюфета в стил „Шератон“, върху който блестеше старинна ваза с глазура в прасковен цвят.

Всичко в Алпайн беше купено с парите, получени от Джейсън след продажбата на крадените предмети. Там нямаше нищо, което би привлякло вниманието на човек с добра зрителна памет. Джейсън с лекота и увереност заявяваше: „Да, доста е хубава, нали? Миналата година я купих на един търг в Сотби.“ Или: „Ходих в окръг Бъкс, когато се разпродаваше имението на Паркърови.“