Читать «Отмъщението на Калиостро» онлайн - страница 68

Тя промълви:

— Просто съвпадение… вълнението… умората…

— Но ти приемаш ли го от сърце?

Тя си подаде ръката. Един от пръстите й носеше сватбената халка и красив диамант, обкован в злато.

— Халката и пръстенът — каза той, усмихвайки се. — Халката, която аз избрах и която ти дадох…

— Не — отвърна тя.

— Как не? Не си ли сложи ръката в моята?

— Не. Ти ми каза просто: „Мога ли да се надявам, че някой ден ще се съгласиш да се ожениш за мен?“

— И ти ми отговори: „Да“.

— Отговорих „да“, но не сложих ръката си в твоята. Бяха застанали прави един срещу друг. Жером прошепна:

— Какво значи това?… Понякога си съвсем като чужда… А тая вечер… Тая вечер си още по-далече от мене. Възможно ли е това?…

Обзе го раздразнение.

— Я гледай!… Гледай… Трябва повечко светлина. Ръката ти, Ролан, която носи сватбената халка. Сложи я в моята… Имам право да я взема… Имам право да я целуна.

— Не!

— Как! Но това е непонятно!

— Някога целувал ли си я? Позволила ли съм ти да я докоснеш? Да се докоснеш до устните, до бузите, до челото ми или до косите ми?

— Наистина не… наистина не — каза той. — Но ти ми обясни причината. Това беше заради Елизабет… Но сега…

— Нещо изменило ли се е?

— Но най-после, Ролан, ти си ми жена.

— Тогава?…

Той изглеждаше изумен и с изменен глас попита:

— Значи ти би искала?… Ти така разбираш…

Тя произнесе бавно:

— Мислиш ли, че мога да се съглася… в тая къща, където тя е живяла. Където ти си я обичал?…

Той се ядоса:

— Да се махнем! Да отидем където пожелаеш. Още веднъж обаче ти повтарям: ти си ми жена и ще бъдеш моя жена.

— Не.

— Как не?

— Не в смисъла, в който ти искаш.

Той внезапно обгърна шията й с двете си ръце и потърси устните й. Тя с неочаквана енергия го отблъсна, викайки:

— Не, не… Нито една милувка… Нищо…

Жером се опита да я застави, но откри в нея такива сили за съпротива, че веднага отстъпи смутен — почувства, че тя е неукротима, и треперейки, й каза:

— Има друго нещо, нали? Ако беше само това, не би била такава. Има друго нещо.

— Има много други неща, но най-вече едно, което ще ти позволи да разбереш положението.

— Кое?

— Аз обичам друг човек. Ако не ми е любовник, най-малкото поне ме уважава.

Тя подчерта признанието, без да сведе очи и с арогантен тон, равен на предизвикателство, придружаващо обидата. Той се засмя с изопнати мускули на лицето.

— Защо лъжеш? Как да допусна, че ти, Ролан?…

— Повтарям ти, Жером, обичам един човек и го обичам повече от всичко.

— Мълчи! Мълчи! — извика той извън себе си, с вдигнати над нея юмруци. — Мълчи… Зная, че това е лъжа, че ми го казваш, за да ме засегнеш, но не мога да разбера причините… И все пак би ме накарала да си изгубя ума. Ти, Ролан!

Младият съпруг удряше с крак, ръкомахаше като луд, после се върна към нея.

— Познавам те, Ролан. Ако беше вярно, ти не би носила тоя пръстен на ръката си.

Тя извади пръстена и го хвърли надалече. Жером я побутна.

— Какво правиш?… Ами че това е чудовищно! А сватбената си халка, и нея ли ще хвърлиш?

— Халката, която друг ми сложи на пръста. Тя не е твоята.