Читать «Отмъщението на Калиостро» онлайн - страница 70
Морис Льоблан
— Четиримата — таза тя. — И Елизабет е с нас. Откакто е умряла, Елизабет не ме напуска… Не съм направила нито една стъпка, без да искам мнението й. Почваш ли да разбираш какво съм искала, Жером?
Той беше блед, с напрегнато и каменно лице.
— Ако си искала да ме уязвиш, ти успя, Ролан — каза той. — Венчавката, в която аз виждам щастието, е била само ужасен капан.
— Да, капан. От мига, в който прозрях истината, измислих тая клопка, равносилна на другата, която ти беше приготвил… и която беше смъртоносна. Разбираш ли? Нали разбираш?…
— Не, не разбирам — каза той.
Тя взе една снимка на сестра си, намираща се върху камината, и с внезапно движение я протегна към него:
— Виж, виж я! Тя беше от най-любещите, от най-нежните жени… Тя те обичаше, а ти я уби. О, нещастнико…
Раул д’Аверни чакаше това обвинение от момента, когато беше открил разногласието между Ролан и Жером. Но го учудваше това, че по-рано в мислите си никога не бе подозирал въпреки дреболиите, че Жером може да бъде виновен без съучастието на Ролан. Играта на младата жена трябва да е била много майсторска, за да заблуди наблюдател от неговия ранг. Как тогава и Жером да не се излъже при слепотата на своите чувства? Той обаче не се помръдна. Само вдигна рамене.
— Сега — каза той, — най-вече сега си обяснявам заблуждението ти. За да отмъстиш за сестра си, ти е била нужна някаква жертва и ти обвиняваш мен. Само една дума, Ролан. Струва ми се, че ние видяхме, и ти, и аз, със собствените си очи сестра ти жива в ръцете на убиеца, стария Бартелми… Същия Бартелми, когото аз застрелях с един изстрел, за да отмъстя за нея.
Сега пък тя сви рамене.
— Не търся извинения и лъжливи обяснения. Това, което зная за тебе, това, което постепенно научих, изучавайки миналото ти и наблюдавайки те, е толкова точно, че признанието ти не е нужно. Ето — добави тя, измъквайки от едно чекмедже подвързана тетрадка, — тук съм записала, след дневника на Елизабет, целия ти живот, изплетен от лъжи и коварство… Когато полицията узнае всичко, ти ще бъдеш и за нея, както си за мен, единственият престъпник.
— А! — каза той. — Ти имаш намерение?…
— Имам намерение най-напред да ти покажа обвинителния акт.
— За да ме съдиш после — изсмя се той. — Аз съм пред съда.
— Ти си пред Елизабет. Слушай!
Жером я погледна, изви очи към Фелисиен и навярно помисли, че както бяха въоръжени, биха го пребили като куче, ако се помъчи да се бори. Седна, кръстоса крака с видимо безгрижие и въздъхна като човек, който се кани със снизхождение да слуша отегчително слово:
— Говори! — каза.
VII
НЯКОЙ СИ УМИРА
Тя говореше с отмерен глас, без яд и без язвителност. Това не беше окончателен акт, а обикновено описание на една авантюра, която не обремени с никакви психологически съждения натурата на Жером Елмас.
— Първата ти жертва, Жером, е била майка ти. Не протестирай, ти почти си ми го признавал. Тя е умряла вследствие твоите прегрешения, които никой освен теб не знаеше, защото ги е прикривала от майчино безпокойство… Фалшиви подписи, нередовни чекове, неделикатност… Никой нищо не е узнал, защото тя е плакала до съсипване… до смърт. Да не говорим повече затова.