Читать «Отмъщението на Калиостро» онлайн - страница 67

Раул с пипане намери железните скоби на дървената скеля, без голяма мъка се покатери до ъгловата част, където беше банята. По корниза дойде до балкона, общ за тази стая и будоара. Капаците на будоара бяха затворени, но не заключени, а прозорецът — открехнат. Той съгледа Ролан гърбом, седнала в едно кресло. Беше сменила сватбената си рокля. Жером сновеше из стаята. Не говореха.

— Добре попаднах — каза си Раул. — Завесата е вдигната.

Рядко през неспокойния си живот беше чакал с такова болезнено нетърпение първите сцени, първите думи даже, които веднага щяха да му разкрият атмосферата, в която се движеха двамата младоженци, душевното им състояние, чувствата им, отношенията им, тайната на тяхното съществуване. Щеше да научи това, което дотогава не беше успял да установи.

След дълго мълчание Жером спря пред Ролан и й каза:

— Как си?

— По-добре.

— Тогава, Ролан… защо не дойде при мен преди малко долу… в нашата стая?…

— Потърпи малко — промълви тя, — трябва да се почувствам съвсем добре.

След пауза, като седна, с лакти върху коленете, с впити очи в нея, той каза:

— Много странно! Ето че сме венчани, а още не разбирам добре…

— Какво не разбираш?

— Венчавката ни… Всичко стана при такива особени обстоятелства! Минах от приятелство към любов, без да си дам сметка… Когато ти заговорих, бях убеден в отказа ти и треперех… А оттогава те обичам така, че вече ми се струва, че когато ти предложих любовта си, не съм те обичал. Той добави по-ниско:

— Не ти се обяснявам в любов… Казвам ти това, защото съм принуден да го направя и със страх, който ми е необясним.

Очакваше отговор, но отговор не дойде. И щеше да продължи, но се обърна и се ослуша.

— Струва ми, че чух… в стаята ти шум…

— Невъзможно. Слугите спят в другото крило на къщата на последния етаж.

— Да… да… Ето слушай!

Той стана, ала тя го изпревари, пъхна си главата през отвора на вратата, затвори наново и взе ключа, казвайки:

— Никой. И кой ли може да бъде? Той помисли минутка и каза:

— Ти никога не ми позволи да вляза в стаята ти…

— Не. Това е моминската ми стая.

— А после?

Стояха лице в лице, гледаха се. Жером потърси думата, която му убягваше, но се въздържа и със същия спокоен и нежен глас каза:

— Не се безпокой, мила Ролан! От тая сутрин не си на себе си от това, което научи. Всичко това обаче беше уговорено между нас и аз ти съобщих желанието на майка ми… Спомни си… Майка ми не беше богата и не ми остави нищо освен годежния си пръстен, който никога не се реши да продаде. Тя винаги ми казваше: „Когато се ожениш, направи с жена си това, което баща ти направи с мен. След завръщане от черква й дай тоя пръстен. Но не по-рано. Сложи го на пръста й над сватбената халка…“ Ти го знаеш, бяхме съгласни… Обаче… Обаче… когато ти предложих пръстена, ти припадна.