Читать «Нежни убийства» онлайн - страница 169

Следващата спирка по маршрута беше за другия ден — на островите Сан Блас в Панама. Корабът щеше да пристигне в пристанището по обяд. Може би щеше да бъде най-добре да хване самолет оттам и да се върне в Ню Йорк, помисли си тя. Винаги можеше да каже, че не се е чувствала добре.

Когато излезе на палубата, Дий вече твърдо беше решила на другия ден да се опита да се прибере у дома. Имаше много неща, за които трябваше да се погрижи в Ню Йорк.

Точно когато излизаше от асансьора, каютната стюардеса я спря.

— Току-що специално за вас пристигна най-красивият букет — каза тя. — Сложих го на шкафа ви.

Забравила всичко, Дий се втурна в кабината си. Там завари ваза с двайсет и четири златисти рози. Бързо прочете картичката, подписана: „Познайте от кого?“.

Дий стисна картичката в шепата си. Не се налагаше да се сеща. Тя просто знаеше кой е изпратил цветята.

На приема в събота вечерта, когато размени мястото си със Сюзън, Алекс Райт й беше казал: „Радвам се, че Сюзън предложи да седнете до мен. Не мога да понеса една толкова красива жена да седи самотна. Предполагам, че приличам на баща си повече, отколкото си давам сметка. Втората ми майка беше красива като вас и също беше самотна вдовица, когато баща ми се запозна с нея на едно пътешествие. Той я спаси от самотата й като я направи своя съпруга“.

Дий на шега отбеляза, че изглежда малко крайно да се ожениш за една дама, само за да я излекуваш от самотата, а Алекс взе ръката й с думите: „Може би, но не толкова крайно, колкото някои други решения“.

„Отново Джак — помисли си тя, докато вдишваше аромата на розите. — И тогава не исках да наранявам Сюзън, и сега не желая да й причинявам болка. Но не смятам, че тя проявява особен интерес към Алекс. Сюзън почти не го познава. Сигурна съм, че ще разбере.“

Дий си взе душ, изми си косата и се облече за вечеря, като си представяше колко забавно ще бъде, ако вместо за Русия, Алекс е тук на борда заедно с нея.

103

— Благодаря ви, доктор Чандлър. Ще дойда при вас следващата седмица.

В седем без десет Сюзън изпрати Ан Кетлър, своята последна пациентка до вратата. Когато мина покрай бюрото на Джанет, Сюзън видя, че пакетът е отворен и фотографиите са струпани на бюрото.

„Уши имаш, но не чуваш“ — помисли си тя.

Отвори външната врата на офиса за госпожа Кетлър и по лекото изщракване си даде сметка, че е била отключена.

„Джанет е добър човек и в много отношения чудесна секретарка, но е небрежна. И досадна. Добре че напуска другия месец. Щеше да ми е неприятно да я уволня.“

— Много е тъмно тук навън — каза госпожа Кетлър, когато пристъпи в коридора.

Сюзън погледна през рамото на жената. Само две-три лампи осветяваха потъналия в сенки коридор.

— Права сте — отвърна тя. — Ето, хванете се за мен. Ще ви изпратя до асансьора.

Макар й не болнава, госпожа Кетлър, прехвърлила седемдесетте, беше малко капризна. Беше дошла при Сюзън преди година, опитвайки се да преодолее депресията, в която беше изпаднала, след като бе продала собствения си дом и се бе преместила в помощно заведение за възрастни.