Читать «Нежни убийства» онлайн - страница 151

Беше пет и двайсет, когато най-накрая успя да хване такси и в шест без десет отключи вратата на апартамента си.

„Имам само четиридесет минути да се приготвя за великата среща — помисли си тя, — а аз дори не съм решила какво да облека.“

89

Памела Хейстингс седеше в приемната на интензивното в болницата „Ленъкс Хил“ и се опитваше да успокои ридаещия Джъстин Уелс.

— Помислих, че съм я загубил — изхлипа той, а гласът му пресекваше от вълнение. — Мислех, че си е отишла.

— Каролин е боец… ще се пребори — каза Памела успокоително. — Джъстин, някакъв си доктор Доналд Ричардс се обадил в болницата да пита за Каролин и за теб. Оставил номера си. Това не беше ли психиатърът, при когото ходеше на консултации известно време, когато двамата с Каролин имахте проблеми?

— Психиатърът, при когото трябваше да ходя — поправи я Уелс. — Посетих го само веднъж.

— Съобщението му беше, че би се радвал да помогне с каквото е възможно. — Тя млъкна за момент, обзета от безпокойство как ли щеше да реагира на онова, което възнамеряваше да му каже. — Джъстин, мога ли да му се обадя? Мисля, че имаш нужда да поговориш с някого.

Памела усети как тялото му се напрегна.

— Пам, ти все още мислиш, че аз съм причинил това на Каролин, нали?

— Не — отвърна тя твърдо. — По-открито от това не мога да ти го кажа. Вярвам, че Каролин ще се оправи, но знам също, че още не сме преодолели опасността. Ако… не дай си боже… тя не дойде в съзнание, ти ще имаш нужда от голяма помощ. Моля те, позволи ми да го повикам.

Джъстин кимна бавно.

— Добре.

Когато се върна в чакалнята няколко минути по-късно, Памела се усмихваше:

— Той тръгна насам, Джъстин — каза тя. — По гласа ми се струва добър човек. Моля те, позволи му да ти помогне, доколкото може.

90

— Мисля, че разреших доста заплетен проблем, Джим — каза весело Алекс Райт.

За Джим Кърли нямаше съмнение, че неговият шеф е в добро настроение.

„Изглежда страхотно — помисли си той, докато го гледаше в огледалото за обратно виждане, — и което е по-важно, изглежда щастлив.“

Пътуваха към Даунинг Стрийт, за да вземат Сюзън Чандлър за приема в централната библиотека на Пето Авеню. Алекс настоя да тръгнат по-рано, за да не попаднат в задръстване. Вместо това колите по Седмо Авеню бяха малко повече от обикновено.

„Сигурно по закона на Мърфи или нещо от сорта“ — помисли си Джим.

— Какъв проблем разрешихте, господин Алекс?

— Като поканих бащата и мащехата на доктор Чандлър тази вечер, аз ги помолих да се отбият до „Свети Реджис“ и да вземат нейната сестра. Бих се чувствал твърде неловко да се появя като кавалер на две дами.

— О — засмя се Джим, — щяхте да се оправите, господин Алекс.

— Въпросът не е в това дали мога да се оправя. Въпросът е дали го желая? А отговорът е „не“.

„Което означава, че той се спира на Сюзън, не на Дий“ — помисли си Джим. Нямаше никакъв спор, че Дий беше изключително красива дама, разбира се. Беше видял това предната нощ. Но в сестра й Сюзън имаше нещо, което просто грабна Джим от самото начало. „Тя изглежда по-естествена, като човек, когото би могъл да поканиш в дома си, без да се извиняваш, че жилището не е толкова изискано“ — помисли си той.