Читать «Омайване» онлайн - страница 27

— Аха. Мислиш ли, че ще се справиш, ако те държа пред мен?

Пред очите й изплува неприятният спомен от сутрешната езда с разбойника — нима се бе случило едва тази сутрин? Даг беше прав, този ден беше като десетилетие. „Не бъди глупава. Даг е различен“. Даг беше по-различен от всички, които бе срещала през живота си. Тя преглътна.

— Да… вероятно ще успея.

Приближиха се до конете. Фаун леко накуцваше. Даг развърза въжето на единия и го пусна на свобода. Животното препусна, сякаш също бързаше да се махне. Другото животно беше силна кобила с черни крака и бяло чело. Даг омота въжето й, за да направи юзда, и я поведе към едно паднало дърво. Опитваше се да ползва лявата си ръка, а после се осъзнаваше и мръщеше, което предизвика странна болка в сърцето на Фаун.

— Можеш ли да се качиш, или трябва да те вдигна?

Фаун беше пребледняла.

— Даг? — прошепна тя уплашено.

Той се обърна рязко и я погледна внимателно.

— Какво?

— Тече ми кръв.

Той се приближи до нея.

— Къде? Да не са те ранили? Не виждам…

Фаун преглътна трудно, мислеше, че лицето й щеше да почервенее, ако не беше зеленикаво. След това промълви с още по-тих глас:

— Между… между краката.

Замаяният поглед, който беше на лицето му, откакто бяха убили злината, изчезна на мига.

— О. — Нямаше нужда от повече обяснения, което беше добре, защото Фаун беше изчерпала всичко. Думи. Кураж. Идеи.

Той си пое дълбоко дъх.

— Трябва да се махнем от тази земя. Мъртво място. Трябва да те заведа някъде другаде. Далеч оттук. Просто ще яздим бързо. Ще трябва да ми помогнеш за това. Двамата ще си помагаме един на друг.

Трябваха им два опита, за да яхнат кобилата, която за щастие беше кротка. Фаун стоеше настрани в скута на Даг, със събрани крака, облегната на лявото му рамо, и го прегръщаше през врата, та дясната му ръка да е свободна за юздите. Той смуши коня и го подкара по пътеката.

— Дръж се — шепнеше в косата й. — Не се предавай, чуваш ли?

Светът се въртеше, но тя можеше да усети стабилното биене на сърцето му до себе си. Кимна послушно.

5.

Докато стигнат до изоставената ферма, полата на Фаун и предницата на панталоните на Даг бяха подгизнали от яркочервена кръв.

— О — промълви тъжно Фаун, когато той я спусна от коня и слезе след нея. — Съжалявам.

Даг повдигна вежда с надеждата, че излъчва спокойствие.

— За какво? Това е просто кръв, Малка искрице. През живота си съм виждал повече кръв, отколкото има в цялото ти тяло. — „Където й е мястото, проклета да е! Няма да се панирам“. Искаше да я вдигне на ръце и да я пренесе в къщата, но се страхуваше, че силата ще му изневери. Трябваше да се движи, защото в противен случай собственото му тяло щеше да се схване. Обви дясната си ръка около раменете й и я поведе към верандата, като остави коня да се грижи сам за себе си.

— Защо става така? — попита тя тихо и задъхано.

Той се поколеба. Вярно, че беше млада, но все пак…

— Не знаеш ли?

Тя го погледна. Синината от лявата страна на лицето й беше станала тъмнолилава.