Читать «Омайване» онлайн - страница 26

— Какво?

Той въздъхна.

— И това ще ти го обясня после. Ще ти обясня всичко, което поискаш. Задължен съм ти, Малка искрице. Целият свят ти е задължен. — След известен размисъл добави: — Както и на други хора, но това не променя фактите.

Отново посегна към здравия нож, но спря с вглъбено изражение.

— Ще ми направиш ли услуга? Вземи го и го носи вместо мен. Вземи дръжката и парчетата на другия. Заслужават свястно погребение.

Фаун се стараеше да не гледа чуканчето му, което изглеждаше розово и възпалено.

— Разбира се. Разбира се. Счупиха ли ти онова нещо на ръката? — Забеляза торбичката и припълзя да я вземе. Все още не беше сигурна, че иска да се изправи. Събра парчетата в откъснатия му ръкав и прибра другия нож в ножницата му.

Даг разтриваше лявото си рамо.

— Опасявам се, че да. Въобще не е предвидено да се сваля по този начин. Дирла ще го оправи, тя работи много добре с кожа. Няма да е за пръв път.

— А ръката ти добре ли е?

Той се усмихна кратко.

— И тя не е предвидена да излиза по този начин, въпреки че мечокът се опита. Поне нямам нищо счупено. Като си почина, ще се оправя.

Той се изправи с широко разтворени крака и изчака да спре да се олюлява. След това обиколи пещерата, за да прибере приставката с коланите и дългия си нож, който беше паднал настрани. Избърса го в мръсната си риза и го тикна в ножницата. Огледа се за момент и след като не видя нищо друго, се върна при Фаун.

Острите спазми я накараха да се приведе, когато опита да стане, и той й подаде ръка. Тя прибра торбичката под ризата си и излязоха навън, като се подпираха един на друг.

— Ами глинените? Няма ли да ни нападнат пак? — попита тя, когато излязоха на пътеката в клисурата.

— Не. С тях е свършено, щом злината умре. Старото им животинско съзнание се връща, но е оковано в човешките тела. Обикновено се паникьосват и избягват. След това им е трудно да оцелеят. Спестяваме им мъките, когато можем. В противен случай умират доста бързо. Наистина е ужасно.

— О.

— Същото е и при хората, чиито умове е подчинила злината.

— Значи злините заробват и хора?

— Когато съберат повече сили. Тази можеше и да успее, въпреки че беше още в първото си превъплъщение.

— И те ще бъдат освободени? Където и да се намират?

— Понякога. Понякога полудяват. Зависи.

— От какво?

— От това какво са правили през това време. Защото спомените остават.

Фаун не беше сигурна дали разбира. Нито дали въобще иска да разбере.

Въздухът беше топъл, но слънцето едва прозираше през клоните, сякаш зимата беше подранила.

— Този ден сякаш беше дълъг десет години — въздъхна Даг. — Трябва да се махна от тази мъртва земя. Конят ми е твърде далеч, за да го призова. Мисля да вземем тези двата. — Той махна към вързаните до потока коне и я поведе натам. — Не виждам седла и юзди. Ще можеш ли да яздиш без тях?

— Принципно да, но сега се чувствам много зле — призна Фаун. Все още я тресеше и й беше студено. Дъхът й секна при поредният силен спазъм. „Това не е добре. Нещо хич не е наред“. Мислеше, че е изразходвала годишния си запас от страх, но вече не беше сигурна.