Читать «Омайване» онлайн - страница 114

— О, да, треската е лошо нещо — отвърна Трил със съчувствие. — Една от лелите на Сорел почина миналата зима. Моите съболезнования.

— Беше преди единадесет години — сви рамене Даг.

— Бяхте ли близки?

— Не особено. Като бях малък, него все го нямаше, а после и аз заминах. Бях по-близък с баща му. Дядо имаше болно коляно, също като Нати, и си стоеше в лагера, помагаше в отглеждането ми. Ако бях загубил крак вместо ръка, сигурно и аз щях да правя същото за децата на брат ми. — „Или вече щях да съм дарил смъртта си“. — Има ли… едноръки фермери?

— О, да. Случват се злополуки. Но хората се справят. Познавах един мъж с дървен крак. Но никога не бях чувала за приспособление като твоето.

Майката на Фаун вече свикваше с присъствието му и не подскачаше при всяко негово движение. Даг предполагаше, че по-лесно ще убеди диво животно да се храни от ръката му, отколкото да спечели симпатиите на семейството. Но все пак имаше прогрес. Чудеше се дали не трябваше да започне с бащата на Фаун вместо с майка й. Всъщност нямаше значение, така или иначе трябваше да очарова всички, ако искаше да постигне успех.

Останалите се появиха скоро. Фаун носеше две ведра на кобилица и миришеше на крави. Тълпата, в която тази вечер липсваше Кловър, се настани на масата и се зае с щедрите порции боб с шунка, царевичен хляб, бисквити, сладка, сайдер и мляко. За известно време нямаше разговори. Даг не обръщаше внимание на това как го гледат, докато се бореше с бисквитите с прибора си за хранене. Доколкото бе проумял, Трил бе доволна, че ги е харесал. Поне нямаше нужда да се преструва, макар да бе готов да го направи.

— Къде ходи, докато доях? — попита го Фаун.

— Слязох до реката и се поразходих. С радост ви казвам, че наоколо няма следи от злина, макар че не съм и очаквал. Тази местност се патрулира често.

— Наистина ли? Никога не съм виждала патрули наоколо.

— Прекосяваме населените местности през нощта, за да не безпокоим хората. Няма как да ни забележиш.

Татко Блуфийлд го погледна любопитно. Може би през годините не всички патрули бяха минали незабелязано.

— Някога минавал ли си през Уест Блу? — попита Фаун.

— Напоследък не. Когато започвах, на петнадесет години, обикаляхме доста по тези земи и може да съм минавал. Вече не си спомням.

— Може да сме се разминавали, без да знаем.

— А, не. Не и тогава. Когато станах на двадесет, ме пратиха в лагер близо до Фармър Флатс и започнах първата си обиколка около езерото. Нямаше ме осемнадесет години.

— О!

— След това съм обикалял тази провинция, но не съм минавал оттук. Все пак територията не е малка.

Баща й се облегна и го изгледа внимателно.

— Колко си стар, Езерняко? Предполагам, че си доста по-възрастен от Фаун.