Читать «Ще се смея последен. Айсберг» онлайн - страница 22

Алекс Марш! Значи тантурестият мъж е бил съпругът на Гленда!

А кой беше човекът, който си седеше в хола ми толкова спокойно, толкова свойски и ми предлагаше помощта си?

Изчаках, все още опрян с ръце на мивката и все още зазяпан в отражението си в огледалото, докато пулсирането в главата ми стана поносимо. Беше ме попитал какво ще правя с трупа, който се намираше в багажника на колата ми.

Какво щях да правя наистина?

Първата ми мисъл беше да се обадя на шерифа Томсън и да оставя всичко в негови ръце. Ако го направех, щеше ли той — или изобщо някой — да повярва на моята история. Да предположим, че по истинска случайност ми повярваха, знаех обаче, че в Шарнвил съм свършен. Щеше да се наложи да призная, че съм правил любов с омъжена жена, че в този момент е пристигнал мъжът й и ни е изненадал. Щяха ли да повярват, че някой — между другото кой? — ме беше ударил по главата, докато съм се борил с мъжа й?

Помислих за тялото, свито в багажника ми. За момент ми хрумна налудничавата мисъл да закарам колата до някое безлюдно място, да измъкна трупа и да го заровя. Шантава идея! Знаех, че не бих могъл да направя това.

„Вашият проблем може да бъде уреден, ако се съгласите да приемете моята помощ.“

Защо ли този мъж предлагаше да ми помогне? Каква щеше да е неговата полза? Ето това трябваше да разбера. Вече донякъде дошъл на себе си, се върнах в хола. Едуин Клаус все още седеше в любимия ми фотьойл, отпуснат, с преметнати крака и с ръце в скута. Притежаваше безкрайно търпение.

— По-добре ли се чувствате, г-н Лукас? — попита. — Не искам да ви притеснявам, но сто на сто сте чували за вкочанясването при мъртъвците. След около час ще стане много трудно да се отървете от Марш.

Усетих, че ме побиват студени тръпки. Не бях се сетил за това, но сега мисълта ми заработи. Марш беше натъпкан в багажника ми съвсем свит. Тялото му можеше да се заклещи, когато се вкочанеше. От мисълта ми се догади.

Седнах срещу него.

— Не съм го убил аз — рекох. — Докато се борехме, някой ме удари по главата. Същият този някой сигурно го е убил, докато съм бил в безсъзнание.

— Г-н Лукас — възрази той търпеливо, — в момента няма значение кой го е убил. Фактите са, че той се намира в багажника на вашата кола и че не може да остане там още дълго. Искате ли моята помощ или не?

— Кой сте вие? Защо ми предлагате помощта си?

— Името ми е Клаус: К-л-а-у-с — изрече го отново буква по буква. — Причината, поради която искам да ви помогна, е, че съм запознат с кариерата ви и намирам, че е забележително колко много сте преуспели. Мисля, че ще бъде твърде жалко, ако трябва да загубите всичко, което сте изградили и за което сте работили.

— Не ми казвайте, че ми предлагате вашата помощ за нищо. Какво ще искате в замяна?