Читать «Ще се смея последен. Айсберг» онлайн - страница 21

Вдигнах капака.

Свит като някакъв отвратителен зародиш, с кръв по омачкания си бял костюм, с брада, сплъстена също от кръв, вътре лежеше тантурестият мъж. Празният му поглед ме гледаше втренчено, както само мъртви очи могат да гледат.

III

Когато отворих вратата на апартамента си и влязох несигурно в хола, го видях. Седеше в любимия ми фотьойл, краката му — преметнати един връз друг, а ръцете — в скута, съвсем свойски и като у дома си.

Вероятно беше между петдесет и пет и шейсет и пет. Гъстата му снежнобяла коса беше безупречно сресана. Всичко по него беше безупречно: пепелявосивият му костюм, бялата копринена риза, вратовръзката „Пиер Карден“ и лъскавите черни обувки. Лицето му сякаш беше изваяно от тиково дърво: лешниковокафяво, тънък клюнест нос, цепнатина вместо уста, големи тъмносиви очи и плоски остри уши.

От шока, че бях намерил тантурестия мъж мъртъв в багажника си, главата ми се въртеше. Чувствах се, като че ли бях попаднал в някакъв въображаем ужасен кошмар, но само след няколко минути, за мое най-голямо облекчение, щях да разбера, че всичко е било сън и е още една неделя сутрин.

Мъжът, който седеше срещу мен обаче, беше реална добавка към кошмара. Затворих вратата и се облегнах на нея, като го зяпнах.

— Намерих вратата ви отворена — каза той. — Извинете ме, че си позволих да вляза. Казвам се Едуин Клаус: К-л-а-у-с.

Усетих капки пот да се стичат по наранената ми буза. Това не беше въображаем кошмар, това беше наистина.

— Какво искате?

Тъмносивите му очи, безизразни като бучки лед, се вгледаха в мен.

— Искам да ви помогна. — Махна с ръка към един стол. — Виждам, че ви боли. Бях поръчал на Бени да бъде внимателен. — Повдигна малките си ръце в жест на безпомощност. — Не си знае силата. Седнете, г-н Лукас.

Тъй като главата пак ме заболя и усещах краката си нестабилни, отидох до стола и седнах.

— Имате проблем, г-н Лукас. Изглежда, и вие самият не си знаете силата — рече Клаус с мекия си, нежен глас. — Но нашият проблем може да бъде уреден, ако се съгласите да приемете моята помощ.

— Кой сте вие? — попитах, втренчен в него.

— Засега няма да се занимаваме с това. Проблемът е Алекс Марш, когото вие убихте. Какво ще правите с трупа, г-н Лукас?

Притворих клепачи. Сцената отново се появи пред очите ми. Искал бях да го убия. Спомних си как забивах юмруците си в извърнатото му лице. Бях ги вдигнал, за да го ударя отново, когато получих удара по главата. Наранил го бях, може би бях счупил носа му, но със сигурност не го бях убил. Само тази болка в главата ми да отминеше, за да можех да мисля трезво!

— Не съм го убил — казах, като срещнах тъмносивите очи на Едуин Клаус.

— Това ще решат съдията и съдебните заседатели, нали така, г-н Лукас?

Изправих се на крака и с несигурни стъпки се запътих към банята. Там изпих четири хапчета „Аспро“. Пуснах водата и с една гъба измих лицето си. Сега започнах да мисля по-ясно.

Не знаех кой е този безупречно облечен мъж, но инстинктите ми подсказваха, че е изнудвач. Опрях се с ръце на мивката и се изправих трудно. Погледнах отражението си в огледалото. Зяпнах срещу някакъв непознат: някой, който бегло приличаше на мен, но имаше подута разцепена буза и диви уплашени очи. Останах зазяпан за около пет минути, а после хапчетата започнаха да действат и болката в главата ми намаля до тъпо пулсиране.