Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 89

— Хайде, дай да те погледна.

На свой ред тя не пропусна да го огледа. Той все още имаше прекалено дълга коса, за да се нарече консервативен, въпреки че вече се забелязваха бели коси през тъмнорусите му къдрици. Брадата му бе по-прошарена. Въпреки че и двамата ходеха на фризьор, Уилям Стоун не се бе променил. Оставаше си човекът, когото Либи помнеше от детството си, който я носеше през гората, облечен в характерния за него хипи стил.

Той бе висок и жилав. Издължените крайници му придаваха леко дългурест вид. Лицето му бе изпито, скулите изпъкнали. Очите му бяха ясно сиви, излъчващи почтеност.

— Е?! — Либи се завъртя демонстративно. — Какво ще кажеш?

— Не е зле. — Уилям плъзна ръка по рамото на Керълайн. Изглеждаха така, както винаги бяха изглеждали, когато бяха заедно. Сплотени. — Е, мила, доста добра работа сме свършили с първите си две деца.

— Наистина сте свършили… Но защо първите две?

— Става дума за теб и сестра ти, мило мое дете. — Керълайн се усмихна и се пресегна към багажника на колата. — Ще ми помогнеш ли да внесем покупките вътре?

— Но аз… Покупките… — Прехапала устни, тя наблюдаваше как родителите й вадеха една по една торбите и ги внасяха в къщата. Трябваше да им каже нещо. — Толкова се радвам да ви видя. — Измърмори нещо неясно, когато баща й връчи две кафяви чанти, за да помогне с разтоварването на багажа. — И също така бих искала да ви кажа… Че аз… Би трябвало да знаете, че не съм сама…

— Браво, моето момиче. — С разсеян поглед той извади поредната чанта, като се зачуди дали жена му бе видяла плика с картофите за печене, които беше оставил вътре. Разбира се, че трябваше да го е видяла. На нея никога нищо не и убягваше от погледа. — Ние никога не сме имали нищо против да се запознаем с твоите приятели.

— Знам, но този случай е различен.

— Керълайн, вземи, моля те, този е за вътре, един да носиш ти е достатъчно.

— Татко! — Изпаднала в безизходица, Либи прегради пътя на баща си. Щом чу вратата да се затваря зад гърба на майка й, тя прехапа устни и започна. — Наистина трябва да обясня… — Чудеше се какво точно се налагаше да обясни и как да го направи.

— Слушам те, Либи, ала имай предвид, че торбите започват да ми тежат. — Той ги остави на земята. — Кой знае какво е натъпкала вътре.

— Става дума за Кейлъб.

Това вече прикова вниманието му.

— Кейлъб чий?

— Хорнблоуър. Кейлъб Хорнблоуър — едва се престраши тя. — Той е тук с мен.

Уилям вдигна закачливо вежди.

— О, нима?!

Въпросният мъж тъкмо паркира превозното си средство зад навеса и, като си мърмореше нещо под носа, тръгна към къщата. Нямаше нищо лошо в това, един следобед да си почине. Бордовият компютър продължаваше да работи дори и в негово отсъствие. Повечето от повредите по кораба бяха отстранени, така че до ден-два щеше да бъде напълно готов за полет.

Сега беше моментът да прекара няколко часа с една хубава, вълнуваща жена, стига да имаше тази възможност. Не се чувстваше тъжен. А и не беше влюбен в нея. Освен това и слънцето се въртеше около планетите.

В този миг прекрачи прага на задната врата. Беше достатъчно само да я зърне, и веднага се усмихна. Дори само при вида на малкото й, приятно закръглено задниче, подаващо се от клекналата и фигура, почти изцяло навряна в хладилника. В чудесно настроение Кал тихичко се приближи и сграбчи изотзад бедрата на нежното създание в прегръдката си.