Читать «Древният враг» онлайн - страница 67

— Заплашителни.

— Ти го каза. Тогава си купих пистолет, научих се как да стрелям и получих разрешително да го нося.

Лейтенантът започна да отваря кутиите с амуниции.

— Имала ли си повод да го използваш?

— Е — каза тя, — не се е налагало да застрелвам никого, слава Богу. Но веднъж се наложи да го покажа. Беше точно след мръкване. Бях на път към Маунт Ларсън и Демоните отново ме ескортираха, но този път бе различно. Четирима от тях ме заобиколиха и започнаха да намаляват скоростта, принуждавайки ме и аз да намаля. Накрая ме накараха да спра по средата на пътя.

— Трябва доста да са те уплашили.

— Така беше. Един от Демоните слезе от мотора си. Беше огромен, може би един и деветдесет, с дълга къдрава коса и обица. Приличаше на пират.

— Имаше ли червено и жълто око, татуирани на дланта на всяка ръка?

— Да! Е, поне на дланта, която сложи на прозореца на колата, докато ме гледаше.

Лейтенантът се облегна на масата, до която бяха подредили пушките.

— Името му е Джийн Тър. Той е водачът на Хромовите демони. Не са много агресивни. Той няколко пъти е прибиран, но никога за нещо сериозно или за дълго. Винаги, когато изглежда, че Джитър го очакват неприятности, някой от хората му поема вината по всички обвинения. Той има невероятно влияние върху последователите си. Правят всичко, което пожелае; като че ли го обожават. Дори след като попаднат в затвора, Джитър се грижи за тях, успява да им изпрати пари и наркотици, а те му остават верни. Той знае, че не можем да го пипнем, така че винаги е вбесяващо любезен и услужлив към нас, правейки се на честен гражданин; за него това е една голяма шега. Както и да е, Джитър дошъл до колата ти и се загледал в теб?

— Да. Искаше да изляза, а аз не исках. Каза ми поне да смъкна стъклото, за да не си викаме един на друг. Аз му отвърнах, че не ми пречи да викам. Той заплаши да счупи стъклото, ако не го сваля. Знаех, че ако го направя, той ще отвори вратата отвътре, така че реших, че е по-добре да изляза от колата по собствено желание. Казах му, че ще изляза, ако отстъпи малко назад. Той се отдръпна от вратата и аз извадих пистолета изпод седалката. В момента, в който отворих вратата и излязох, той се опита да се приближи. Аз забих дулото в корема му. Предпазителят бе свален; той веднага го забеляза.

— Господи. Бих искал да видя израза на лицето му! — рече ухилено лейтенант Уитмън.

— Бях уплашена до смърт — каза Джени. — Искам да кажа, бях уплашена от него, разбира се, но също се страхувах, че може да се наложи да натисна спусъка. Не бях сигурна дали бих могла да натисна спусъка. Обаче разбирах, че не трябва да оставя Джитър да забележи, че имам каквито и да било съмнения.

— Ако го бе забелязал, щеше да те изяде жива.

— Точно това си помислих. Така че се държах невъзмутимо и решително. Казах му, че съм доктор, че съм на път към тежко болен пациент и нямам намерение да се задържам. Говорех тихо. Другите трима все още бяха на моторите си и от местата си не можеха да видят пистолета или да чуят какво говорех. Този Джитър изглежда е от онзи тип хора, които по-скоро ще умрат отколкото да приемат заповеди от жена, така че не исках да го карам да се чувства неудобно и евентуално да го предизвикам да направи някоя глупост.