Читать «Древният враг» онлайн - страница 25

— Нямаше и признаци на борба — каза момичето.

Джени се намръщи.

— Точно така; нямаше.

— Забелязах го веднага — каза Лайза. — Изглеждаше странно. Не са се защищавали. Нищо не е разхвърляно. Нищо счупено. От точилката би станало добро оръжие, нали? Но той не я е употребил. Нищо не бе разбито.

— Сякаш изобщо не са се съпротивлявали. Сякаш… с готовност са сложили главите си на дъската за рязане.

— Но защо биха го сторили? Защо биха го сторили?

Джени се загледа нагоре по Скайлайн роуд към своята къща, която бе на по-малко от три пресечки оттук, после погледна надолу към Ий Олдър Таун Тавърн, Биг Никъл Варайъти Шоп, Патерсънс Айс Крийм Парлър и Мариос Пица.

Има тишина и тишина. Разликата е голяма. Тишината на смъртта, която се намира в гробищата, в запустелите гробове, в хладилните камери на градската морга и понякога в болничните стаи; това е пълна тишина, не просто мълчание, а пустота. Като лекар, участвал в лекуването на безнадеждно болни пациенти, Джени познаваше тази особена, зловеща тишина.

Точно така. И тази тук бе тишината на смъртта.

Не бе поискала да си го признае. Ето защо още не бе извикала „ало“ в тези гробовни улици. Страхуваше се, че никой няма да й отговори.

Сега не викаше, защото се страхуваше, че някой може да й отвърне. Някой или нещо. Някой или нещо опасно.

Най-сетне, тя нямаше друг избор освен да приеме фактите. Сноуфилд бе неоспоримо мъртъв. Всъщност вече не беше град; беше гробище, една съвършена колекция от каменно-дървено-тухлено-керемидено-фронтонено-балконени гробове, гробище, оформено като чудато планинско селище.

Вятърът се появи отново, свирейки под стрехите на сградите. Звучеше като вечността.

7

ОКРЪЖНИЯТ ШЕРИФ

Властите в окръжния град Санта Майра още не знаеха за кризата в Сноуфилд. Те си имаха своите собствени проблеми.

Лейтенант Талбърт Уитмън влезе в стаята за разпити точно когато шерифът Брайс Хамънд включи касетофона и започна да обяснява на заподозрения неговите конституционни права. Тал затвори безшумно вратата. Понеже не искаше да пречи на протичащия разпит, той не седна до голямата маса, където седяха другите трима мъже. Вместо това отиде до единствения прозорец в правоъгълната стая.

Службата на окръжния шериф на Санта Майра заемаше една сграда в испански стил, издигната в края на тридесетте години. Имаше солидни врати, дебели стени и первазът на прозореца, на който седна Тал Уитмън, бе широк близо половин метър.

Навън се виждаше Санта Майра, окръжен център с осемнадесетхилядно население. Сутрин, когато слънцето най-после се издигнеше над Сиера и разпръснеше сенките от планината, Тал се улавяше понякога да гледа удивено и с възхищение към леките извивки на обраслите с гори хълмове, на които бе издигнат Санта Майра, един изклютелно чист град, който бе пуснал железобетонните си корени, съобразявайки се с естествената среда и природната красота. Сега нощта бе паднала и по хълмовете под планините проблясваха като падащи звезди хиляди светлинки.

За дете от Харлем, черно като рязко очертана зимна сянка, родено в бедност и невежество, Тал Уитмън се бе озовал на тридесет години в едно най-неочаквано място. Неочаквано, ала прекрасно.