Читать «Кюрдският кръст» онлайн - страница 5

Видът на тези хора в никой случай не будеше доверие, но въоръжението им не можеше да ми вдъхне респект. Копията сега бяха обезвредени, а въоръжените с пушки имаха само стари кремъклийки, двама даже допотопни фитилни пушкала. Що се отнася до костюмите то те пъстрееха самохвално във всички възможни краски. Кюрдът обича да се тафри, колкото се може по-шарено. Един от тях, отличаващ се с притежанието и на пищов, носеше на главата си исполинска чалма.

Той беше предводителят. Накара коня си да пристъпи няколко крачки напред и ни кресна:

— Аллах да ви прокълне! Разсъдъка си ли изгубихте, че се осмелихте да стреляте по нас в пределите на територията ни? Кои сте вие, кучи синове?

— Чужденци сме — отвърнах, пропускайки последните оскърбителни думи.

— Това се разбира от само себе си. Ако не бяхте другоземци, щяхте да се вардите да разтваряте с враждебни действия дверите на сигурната гибел. Мястото на вашите души е в Пъкъла. Заминавайте натам долу от нашите куршуми!

Поиска да насочи пушката си към нас. Аз държах цевта отправена към него и бързо му повелих:

— Долу пушкалото, в противен случай ще ти пратя смъртта в мозъка!

— Бърборко! — присмя се оня. — Че нали цевите ви са изстреляни!

— Моята може да стреля непрестанно. Внимавай!

Дадох в бърза последователност по коня му три, четири, пет изстрела. Животното рухна заедно с него и той изтърва кремъклийката.

— Аллах, Аллах! — зарева яростно, докато се изправяше. — Откъде я имаш тая пушка? Шейтанът ли ти я е направил? Как ти е името?

— Аз съм християнин от една далечна страна и ме наричат Кара бен Немзи ефенди.

— Християнско куче? Аллах да те затрие! Умри от ръката ми!

Вдигна пушката, за да я насочи към мен. Тогава един от копиеносците му хвана ръката и му викна с явен страх:

— Стой! Ще убиеш всинца ни! Пушката на този християнин изстрелва сто куршума един подир друг, без да е необходимо да я пълни. Аз го познавам! Той ще ви застреля всички накуп, преди още да сте дръпнали курока.

— Какво… приказваш? — попита предводителят, като свали кремъклийката и се вторачи в говорителя със зяпнала уста.

Онзи отговори с толкова тих глас, че не можах да го разбера. Дълго говори усърдно на него и на другите, което даде време на Халеф да зареди отново двете цеви. Кюрдите слушаха говорещия с видимо удивление и ме мереха с погледи, сякаш бях осмото чудо на света. Аз самият бях любопитен да чуя откъде ме познава този мъж. Когато свърши речта си, беше проведено кратко, също така тихо съвещание, след което предводителят се обърна към мен:

— Ходих ^[2], ти ли си другоземецът, който спасил племето на хаддедихните, като примамил трите племена на техните врагове в долината Дерадж и ги принудил да се предадат?

— Аз съм действително.

— А дребният мъж, който се намира при теб, е може би хаджи Халеф Омар, дето е преживял всичко заедно с теб?

— Той е.

— Щом вие сте тези мъже, ние сме готови да ви простим, ако сториш онова, което поискаме от теб.

— Кажи какво искаш.

— Първо, плащаш конете, които убихте.

— Сигурно и кучетата?

— Разбира се! И, второ, подарявате ни всички оръжия, които носите.