Читать «Трима мъже в снега» онлайн - страница 7

Подхвърлих монетата. Тя падна на пода.

— Ура! — извиках аз. — „Тура“!

Дълбоко опечален, Роберт втренчи поглед навън през прозореца.

— Трябва да напиша пиеса — промълви той.

Почти ми стана мъчно за него.

Тъкмо тогава възстаричкият господин с камъните в жлъчката се върна в купето.

— Един въпрос, господине — рекох аз. — Възнамерявате ли да пресъздавате в художествена форма историята за милионера? Какъв сте по професия?

Той отговори, че търгувал с птици. И нямал намерение да пише книги, нито пиеси. А възможно било изобщо да не го бивало за това.

— Тогава ще го сторим вместо вас — заявихме ние.

Той ни благодари. Малко по-късно запита позволяваме ли му да разказва тая история и занапред както досега по купетата на влаковете.

Казах:

— Позволяваме ви.

И той благодари още веднъж. На следната спирка слезе. И когато влакът потегли, ни махна за сбогом.

* * *

След като огледахме подробно Бамбергския конник, ние се върнахме в Берлин. На Анхалтската гара стоеше специалистката по история на изкуствата Елфриде, която ни представи новия си годеник. Роберт беше покрусен. Зъболекарят каза, че му дължи реванш и ни покани на чашка. Годеницата си изпрати вкъщи. Мястото на жената било при семейното огнище — каза той строго. Елфриде спомена нещо за еволюцията в брака и за цикличния поляритет. Сетне се качи в автобуса. А това беше главното. Щом като една жена слуша, разрешава й се дори да е образована.

Ние тримата слязохме в една от подземните кръчми и след четири часа се бяхме нарязали до козирката. Спомням си още само, че обещахме на зъболекаря да хвърляме цветя на сватбата му. Тогава той се разплака с глас.

По-късно се разрева и Роберт.

— Аз трябва да пиша пиеса — пелтечеше той. — А зъболекарят ще се ожени за Елфриде и дори не е помирисвал Бамбергския конник.

— Ти си направо късметлия — не му остана длъжен зъболекарят.

После отмъкнахме Роберт у дома му. Приготвих му хартия и молив, за да може на другата сутрин незабавно да се залови с пиесата.

„Превъзмогни болката си, о, Роберт, и се отдай на творчество“ — написах му на една бележка. Нищо повече.

Ние, хората на изкуството, сме студени, коравосърдечни натури.

* * *

Много време изтече оттогава. Зъболекарят се ожени за Елфриде. Роберт написа пиесата. А аз — романа.

На драго сърце бихме посветили творбите си на господина с камъните в жлъчката. Че нали нему дължим темата. Но тогава, във влака, забравихме да го питаме за името. Затова:

Многоуважаеми господине! Ако видите пиесата на Роберт или прочетете тази книга, спомнете си, молим ви, с благоволение за нас. И ако някога научите пак някоя хубава история, пишете ни чисто и просто една картичка! Нали?

Човек толкова рядко има собствени хрумвания. Ще ви посетим у дома Ви.

П. П. Естествено пощенските разноски поемаме ние.

Първа глава

Прислугата насаме и помежду си

— Не вдигайте толкова шум! — каза икономката госпожа Кункел. — Казано ви е да сложите масата, а не да давате концерти.

Новата домашна прислужница Изолда се усмихна изтънчено.

Тафтяната рокля на госпожа Кункел изшумоля. Тя тръгна покрай масата, сякаш инспектираше парад. Постави на място една чиния и побутна една лъжица.